в пространството събития, така и неща, които предстои да се случат съвсем скоро.
Но дори и без да го знаех, аз вярвах в силата на гласа, който говореше за чудеса. Очаквах в даден момент той да спомене за любовта между двама души, които бяха тук. Надявах се тя да каже, че тази любов е благословена от всички ангели, светци, от Бога и от Богинята.
Не знам колко време продължи ритуалът. Хората пак заговориха на странни езици, пяха и танцуваха с вдигнати към небето ръце, молиха се за стоящия до тях, поискаха да станат чудеса, разказаха за случаи, в които се е проявила Божията благодат.
Накрая свещеникът, който ръководеше церемонията, каза:
— Нека се помолим, пеейки, за всички, които участват за пръв път в това харизматично обновление!
Явно не бях единствената. Това ме успокои. Всички изпяха една молитва. Този път само слушах и се молех Божията благодат да ме осени. Имах голяма нужда от нея.
— Хайде да приемем благословията — каза свещеникът.
Обърнахме се към осветената пещера на другия бряг на реката. Свещеникът отправи няколко молитви и ни благослови. После всички се целунахме, пожелахме си да е щастлив денят на Непорочното зачатие и всеки пое по своя път.
Той се приближи. Изглеждаше по-весел от друг път.
— Мокра си до кости!
— Ти също — отвърнах аз, като се засмях. Качихме се в колата и се върнахме в Сен Савен.
Толкова много бях жадувала за този миг, а когато той настъпи, вече не знаех какво да кажа! Не можех да говоря нито за къщата в планината с книгите и плочите, нито за ритуала, странните езици и молитвите в палатките.
Той живееше в два свята. Някъде във времето тези светове се сливаха в един и аз трябваше да открия как точно става това.
Ала в този момент думите нямаха никакъв смисъл. Човек открива любовта, обичайки.
— Имам само още един пуловер — каза той, когато се прибрахме в стаята. — Вземи го, аз утре ще си купя друг.
— Ще сложим дрехите върху радиатора и до утре ще са сухи — отвърнах аз. — Освен това мога да облека и блузата, която изпрах вчера.
За няколко мига настъпи мълчание.
Дрехи. Голота. Студ.
После той извади от малкото си куфарче друга риза.
— Можеш да спиш с нея.
— Добре.
Изгасих. В тъмното съблякох мокрите си дрехи, прострях ги върху радиатора и го усилих докрай.
Светлината от уличната лампа обаче бе достатъчна, за да види той силуета ми и да разбере, че съм гола. Облякох ризата му и се пъхнах под завивките в леглото си.
— Обичам те — чух гласа му.
— Уча се да те обичам — отвърнах аз. Той запали цигара.
— Мислиш ли, че някога ще настъпи подходящият миг?
Разбрах за какво говори. Станах, отидох до ръба на леглото му и и седнах. Той хвана ръката ми и постояхме така няколко минути. После погалих косата му.
— Не трябваше да питаш. Любовта не задава много въпроси. Щом започнем да мислим, започваме и да се страхуваме. Този страх е необясним и няма смисъл да се опитваме да го изразим с думи.
Може би това е страхът да не презрат чувствата ти, да не бъдеш отблъснат или пък да не развалиш магията.
Ето защо не се пита — действа се. Поемат се рискове, както ти самият си казвал вече толкова пъти.
— Знам. Никога по-рано не съм питал.
— Сърцето ми вече е твое — отвърнах аз, като се престорих, че не съм чула думите му. — Утре може да си тръгнеш, но винаги ще си спомням чудото през тези дни — романтичната любов, шанса, мечтата.
Ала мисля, че Бог в безграничната си мъдрост е скрил Ада някъде в Рая. За да бъдем винаги нащрек. За да не ни позволи да забравим стълба на Строгостта, докато изживяваме радостта от Неговото Милосърдие.
Ръцете му докоснаха по-смело косите ми.
— Бързо възприемаш — каза той.
Думите му ме учудиха. Но след като човек повярва, че знае, наистина научава.
— Не мисли, че съм недостъпна — казах аз. — Била съм с много мъже. Дори ми се е случвало да се любя с почти непознати.
— На мен също.
Опитваше се да го приеме като нещо естествено, но по начина, по който докосваше главата ми, усетих, че не му е лесно да преглътне думите ми.
— Необяснимо как обаче от днес сутринта отново съм девствена. Не се опитвай да разбереш, защото само една жена би могла да разбере какво имам предвид. Преоткривам любовта, а това изисква време.
Ръката му се плъзна по косите ми и докосна лицето ми. Целунах го леко по устните и се върнах в леглото си.
Не можех да си обясня защо постъпих така. Не знаех дали го правя, за да го привлека още по-силно, или за да не му отнемам свободата.
Но изминалият ден бе доста дълъг. Бях прекалено изморена, за да мисля.
Прекарах една много спокойна нощ. По някое време ми се стори, че съм будна, въпреки че продължавах да спя. Някаква жена се появи и ме взе в скута си, а аз сякаш я познавах отдавна, може би затова се почувствах закриляна и обичана.
Събудих се в седем сутринта — беше ми много горещо. Сетих се, че бях усилила радиатора докрай, за да изсъхнат дрехите. Все още не се бе разсъмнало и се опитах да стана безшумно, за да не го събудя.
Щом станах, видях, че го няма.
Изпаднах в паника. Другата веднага се събуди и ми каза: „Виждаш ли? Той разбра, че ще се съгласиш, и изчезна. Като всички мъже.“
Паниката ми непрекъснато растеше. Самата аз не губех самообладание, но Другата не спираше да говори:
„Все още съм тук. Ти позволи на вятъра да промени посоката си, отвори вратата и любовта нахлу в живота ти. Ако действаме бързо, ще успеем да овладеем положението.“
Налагаше се да разсъждавам по-практично. Да взема мерки.
„Той си тръгна — продължаваше Другата. — Трябва да се махнеш от това затънтено място. Животът ти в Сарагоса все още е непокътнат: върни се бързо, преди да си изгубила постигнатото с толкова усилия!“
„Той сигурно е имал основание да го направи“, помислих си.
„Мъжете винаги имат някакви основания — отговори Другата. — Но истината е, че накрая винаги изоставят жените.“
В такъв случай трябваше да помисля как да се върна в Испания. Нуждаех се умът ми да е зает с нещо.
„Да започнем с практичната страна на въпроса: парите“, каза Другата.
Нямах нито сентаво. Трябваше да изляза, да се обадя по телефона на родителите си за тяхна сметка и да чакам да ми изпратят пари, за да се върна.
Но днес е почивен ден, парите ще пристигнат най-рано утре. Какво ще ям? Как да обясня на хазаите, че трябва да изчакат два дни, докато им платя?
„По-добре нищо не им казвай“, посъветва ме Другата. Да, тя имаше опит, знаеше как да се справи в подобна ситуация. Не беше някакво влюбено момиченце, което губи самообладание, а жена, която винаги е знаела какво иска от живота. Трябваше да остана тук и да се престоря, че нищо не се е случило и че го чакам да се върне. А когато пристигнеха парите, щях да им платя и да си тръгна.
