Паулу Коелю
Мактуб
Посвещава се на Нга Чика1
I.
„Мактуб“ означава „Написано е“. Арабите се притесняват, че „написано е“ не е съвсем правилен превод, защото макар че всичко вече е действително написано, Бог е състрадателен, и пише това просто за да ни помогне.
Пътешественикът е в Ню-Йорк. (Ню-Йорк (New York) — град в североизток в САЩ, 7,3 млн. жители (1977), с околностите около 17 млн. души. Най-голямото пристанище на страната. Главните отрасли на промишлеността — шевна и полиграфическа промишленост, развити са металообработването и машиностроенето, химическата и нефтопреработвателната, хранително-вкусовата и лека промишленост. Университетски град. Основан от холандци през 1626 под името Нов Амстердам. През 1664 завладян от англичаните (окончателно през 1674) и преименуван в Ню Йорк.) Той проспива срещата и когато напуска хотела, вижда че полицията е вдигнала колата му. В резултат, пристига прекалено късно на срещата, обедът трае по-дълго от необходимото, а той през цялото време си мисли за глобата, която ще трябва да заплати. Това било таксата за късмета. Изведнъж той си спомнил за банкнотата от един долар, която вчера намерил на улицата. Видял странна връзка между долара и събитията, които се случили с него тази сутрин. „Кой знае, може би аз намерих тези пари преди човека, който се предполага че ще ги намери? Може би, прибрах този долар от пътя на някой, който действително се нуждае от него. Кой знае, дали не съм попречил на това, което е било написано?“ Той почувствал, че трябва да се избави от долара и в този момент видял на тротоара да седи един бедняк. Побързал да сложи долара в ръката му и усетил, че е възстановил равновесието на нещата. „Една минута — казал беднякът. Аз не прося милостиня. Аз съм поет и искам да ви прочета стихотворение за завръщането“. „Добре, прочетете ми нещо по-кратко, защото бързам“ — казал странникът. Беднякът продължил: „Ако ти още живееш, то е защото още не си стигнал до мястото, в което трябва да пристигнеш“.
Мисли за гъсеницата. Тя прекарва по-голямата част от живота си на земята, завиждайки на птиците и негодувайки срещу съдбата си и вида си. „Аз съм най-нещастното от всички създания — мисли си тя. — Безобразно, отблъскващо и осъдено да пълзи по земята“. Веднъж обаче Майката Природа помолила гъсеницата да направи какавида. Гъсеницата се изумила, до този момент тя никога не била правила какавиди. Мислила си, че това е построяване на гроб и се подготвила да умре. Макар и нещастна в живота, който живяла до този момент, тя се оплакала на Бога: „Тъкмо привикнах към това положение на нещата, Господине, и ти ми взимаш и малкото, което имам.“ В отчаянието си, тя се завила в какавида и започнала да чака края си. След няколко дни, гъсеницата видяла, че се е превърнала в прекрасна пеперуда. Тя можела да лети в небето и била необикновено възхитена от това. Тя изпитала удивление от живота и от Божиите замисли.
Пътешественикът се обърнал към отеца-настоятел на манастира в Сцета. „Аз искам да направя живота си по-добър — казал той. — Но не мога да се предпазя от грешни мисли“. Настоятелят на манастира обърнал внимание на силния вятър, който духал отвън и казал на странника: „Тук е много топло. Аз ще се изненадам, ако ти вземеш късче от този вятър и го донесеш тук, със себе си, за да охладиш стаята“. „Това е невъзможно“ — казал странникът. „Също така не можеш да се опазиш от мислите, които са противни Богу — отговорил монахът. — Но ако ти знаеш как да кажеш «не» на изкушението, те няма да ти причинят никаква вреда“.
Учителят казал: „Ако решението ти трябва да бъде прието, по-добре е да го направиш и да понесеш последствията. Ти не можеш предварително да знаеш, какви ще бъдат последствията. Изкуството да се гадае е било разработено, за да бъдат съветвани хората, а не за да се предсказва бъдещето. То дава добри съвети, но лоши пророчества. В една от молитвите си, с които Иисус ни учи, казвайки: «Господ ще го направи». Когато Бог поставя проблем, Той дава и решението му. Ако гаданието би било способно да предсказва бъдещето, всеки предсказател би бил богат, женен и доволен.“
Ученикът отишъл при своя учител: „Аз търсих достатъчно дълго светлината — казал ученикът. — Чувствам, че съм близко да я достигна. Трябва да знам какъв е следващият етап.“ „Ти как се издържаш?“ — попитал учителят. „Аз още не съм научил как да се издържам; моите родители ми помагат. Но това е дреболия“. „Твоята следваща стъпка е да гледаш право в слънцето в продължение на половин минута“ — казал учителят. И ученикът се подчинил. Когато изтекла половин минута, наставникът му го попитал дали може да опише пространството, което го заобикаля. „Аз нищо не виждам. Слънцето порази моето зрение“ — отговорил ученикът. „Човекът, който търси само светлината, бягайки от отговорностите, никога няма да намери сиянието. И този, който гледа право към Слънцето, в края на краищата ще ослепее“ — обяснил му учителят.
Един човек вървял през една долина в Пиренените, когато срещнал стар овчар. (Пиренеи — планинска система в Испания, Франция и Андора, между Бискайския залив и Средиземно море. Дължина 450 км, височина до 3404 м (връх Ането). Важна климатична граница между умерения и субтропичния пояси.) Той разделил с него храната си и те дълго време седяли и разговаряли за живота. Човекът казал, че ако някой вярва в Бога, той е длъжен да разбира, че не е свободен, понеже Бог управлява всяка негова стъпка. В отговор на това овчарят го завел в едно дере, където той можел да чуе с абсолютна чистота ехото от всеки звук. „Животът е тези стени, а съдбата е този вик, който всеки от нас прави — казал овчарят. — Всичко, което ние правим, се отразява в Неговото сърце и се връща към нас в същия вид. Бог е ехото на нашите собствени дела“.
Учителят казал: „Когато усетим, че е дошло време за промяна, ние започваме несъзнателно да пренамотаваме лентата отначало, за да разгледаме всяко поражение, което сме изпитали до този момент.“ И разбира се, с възрастта броят на нашите трудности расте. Но в същото време, опитът ни дава възможност по най-добрия начин да преодолеем тези поражения и да намерим пътя, който да ни позволи да вървим напред. И ние сме длъжни да пренамотаваме и тази втора лента на нашия умствен видеомагнитофон. „Ако ние преглеждаме само записите на нашите поражения, ние ставаме парализирани. Ако наблюдаваме само записите на нашите успехи, започваме да си мислим, че сме по-мъдри, отколкото сме наистина. Нуждаем се и от двете ленти“.
Ученикът казал на учителя си: „Аз използвах по-голямата част от деня да мисля за неща, за които не трябва да мисля, да желая неща, които не трябва да желая и да кроя планове, които не трябва да правя“. Учителят поканил ученика на разходка в гората зад къщата му. По пътя той му посочил едно растение и го попитал дали знае как се нарича то. „Беладона — отговорил ученикът. — Тя може да убие всеки, който сдъвче листата й“. (Беладона — многогодишно тревисто растение с височина от 0,6 до 2 м. Расте в Централна и Южна Европа, Мала Азия, на Кавказ, в Крим и Карпатите. ма лечебни свойства използва се като болкоуспокояващо, спазмолитично средство. Растението е отровно) „Но тя не може да убие онзи, който просто я наблюдава — казал учителят. — По същия начин, отрицателните желания не могат да причинят никакво зло, ако ти не им позволиш да те съблазнят“.
На границата между Франция и Испания се намира планинска верига. В една от планините там има село, което се нарича Аргелес, а в селото, по пътя към долината има хълм. Всеки ден по обяд един стар човек се качва на хълма и слиза от него. Когато пътешественикът за първи път пристигнал в Аргелес, той не бил осведомен за това. При второто си посещение той обърнал внимание, че по пътя си отново срещнал същия човек. И всеки път, когато той пристигал в селото, той възприемал човека с повече подробности — запомнял
