„Уха, Кал, това май й харесва“. — Свивам рамене. — За какво й е да измисля всичко това?
Морт захапва:
— Защото е алчна за пари курветина и е тъпа като гъз, ето защо.
Ясно ми е обаче друго. Печеля точка в очите на Флеър.
— Няма никакъв смисъл — казвам му аз в заключение.
Той се накланя към мен.
— Работата е там, Коуп, че не е нужно да има. Знаеш добре, че е така. Може да си прав. Може да няма никакъв смисъл. Това обаче предизвиква объркване, нали така? А объркването води подире си моя най- голям любимец, Негово величество Съмнението. — Усмихва ми се. — Имай си твоите веществени доказателства. Не възразявам. Само че я ми докарай твоята хубавица в съдебната зала. Ще има шах и мат. И двамата сме убедени в това.
Отправят се към вратата.
— До скоро, приятел. Ще се видим в съда.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Известно време и двамата с Мюз мълчим.
Кал и Джим. Тези имена ни съсипват.
Длъжността на старши следовател почти винаги се заема от някой мъжага — професионалист и грубиян, донякъде поизхабен от видяното през годините, с голямо шкембе и астматичен дъх, навлякъл износен шлифер. Работата на един такъв мъжага е да насочва простодушния областен прокурор, политическа фигура като мен, през лабиринта на съдебната система.
Лорън Мюз е висока около метър и петдесет и тежи колкото среден четвъртокласник. Моят избор предизвика някои гадни реакции от страна на професионалната гилдия, но аз си имам лични правила: предпочитам да вземам на работа самотни жени над определена възраст. Те работят по-усърдно и проявяват по-голяма лоялност. Знам, знам, но все пак това се оказва почти винаги така. Намерете си една самотница над тридесет и три и ви гарантирам, че тя ще живее единствено заради кариерата си и ще ви отдаде време и вярност, каквито никоя омъжена с деца не може да си представи дори.
Освен това Мюз е невероятно талантлив следовател. Обичам да обсъждам нещата с нея. Бих казал „да ги анализирам“, но знам, че звучи превзето. В момента тя изучава пода.
— Какво си мислиш? — питам аз.
— Наистина ли обувките ми са толкова грозни?
Гледам я в очакване.
— Казано с две думи — продължава тя, — ако не изясним тая работа с Кал и Джим, можем да честитим на защитата.
Впервам взор към тавана.
— Какво има? — пита Мюз.
— Тия две имена.
— Какво за тях?
— Защо? — питам за стотен път. — Защо Кал и Джим?
— Де да знаех.
— Разпита ли отново Шамик?
— Да. Повтаря едно и също до полуда. Наричали се точно така. Май имаш право. Нарочно са го направили, за да прозвучи цялата история като бълнуване.
— Но защо точно тези имена?
— Чиста случайност навярно.
Смръщвам вежди и казвам:
— Нещо ни се изплъзва, Мюз.
— Знам.
Винаги съм се справял много добре с разпределянето на моя свят. Всички го правим, но аз съм особено добър. Способен съм да създам напълно отделни сфери в него. Мога да се вместя в една от тях, като не допускам никакво смесване с която и да било друга. Мнозина се питат как така гангстерът от екрана може да проявява такава кръвожадност навън и да излива толкова много любов у дома. За мен това е напълно ясно. И аз го мога.
Не че се гордея с това. Не е кой знае каква придобивка. Предпазва от някои неща, това е истина, но аз познавам и обратната страна на медала.
В течение на последния половин час не спирам да отпъждам някои натрапчиви мисли: Ако Джил Перес е бил жив през всички тези години, къде е бил? Какво точно е станало в гората през онази нощ? И, разбира се, основният въпрос: щом той е оцелял при тогавашните ужасни обстоятелства… Дали и сестра ми не е останала жива?
— Коуп — обажда се Мюз, — какво има?
Ще ми се да й кажа. Но не му е сега времето. Трябва най-напред да подредя собствените си мисли. Да поставя всяко нещо на мястото му. Да се убедя, че оня труп наистина е на Джил Перес. Изправям се и я доближавам.
— Кал и Джим — казвам аз. — Непременно трябва да разберем какво се крие зад всичко това. И то бързо.
Сестрата на жена ми, Грета, и нейният съпруг Боб живеят в Макменшън на една новозастроена сляпа улица, която е почти точно копие на всяка друга новозастроена сляпа улица в Северна Америка. Парцелите са прекалено тесни за издигнатите сред тях тухлени грамади. Те са с различни форми и фасади, но въпреки това изглеждат абсолютно еднакви. Всички са разкрасени с желание да изглеждат по-стари, но това прави вида им още по-нелеп.
С Грета се запознах преди да срещна жена си. Майка ми ни напусна, когато нямах още двайсет години, но аз добре помня нещо, което ми каза месеци преди Камил да изчезне в онази гора. Бяхме сред най- бедните в нашия космополитен град. Имигранти, пристигнали от някогашния Съветски съюз, когато аз съм на четири, а Камил на близо три години. Началото е добро — пристигаме като герои, но нещата бързо тръгват надолу.
Живеем на последния етаж в трифамилна сграда в Нюарк, макар училището ни да е разположено в Уест Ориндж. Баща ми, Владимир Копински („американизирал“ е фамилията си на Коупланд), бивш ленинградски лекар, не може да получи разрешение за работа по професията си в тази страна. Преквалифицира се в строителен бояджия. Майка ми, крехка красавица на име Наташа, горда някога, високо образована дъщеря на университетски професор, заема поредица слугински длъжности в богати семейства от Шорт Хилз и Ливингстън, без да остане задълго на която и да било от тях.
В онзи особен ден Камил се завръща от училище и обявява закачливо, че едно от богаташките момичета в града ми е хвърлило око. Майка ми е приятно изненадана.
— Ще трябва да я поканиш да излезете — казва ми тя.
Правя гримаса.
— Ти виждала ли си я?
— Да.
— Тогава какво? — продължавам аз като шестнайсетгодишен, какъвто и съм. — Истинска крава.
— Има стара руска поговорка — възразява майка ми, вдигнала пръст нагоре, за да подчертае значението на думите си. — Красотата на момичето е голяма колкото купчината пари, върху която е седнало.
Тази мисъл първа минава през главата ми, когато се запознавам с Грета. Нейните родители — мои бивши тъст и тъща и, доколкото мога да се ориентирам в роднинските връзки, все още дядо и баба на моята Кара — не си знаят парите. Моята съпруга също. Всичко е на името на Кара. Аз съм изпълнител на завещанието. Двамата с Джейн сме обсъждали надълго и широко на каква точно възраст щерката да получи пълни права над имуществото си. Не е добре да се сдобие човек с подобно богатство на млада възраст, но пък от друга страна то си е нейно.
