Моята Джейн прояви дяволска практичност, след като докторите й прочетоха смъртната присъда. Нямах сърце да я слушам. Човек може много да научи от някой близък, когато му предявят последната сметка на този свят. Установих, че жена ми обладава удивителна нравствена сила и храброст, каквито не бях подозирал, докато бе жизнена и здрава. Убедих се също така, че аз не притежавам нито едното, нито другото.
Кара и Мадисън, племенницата ми, играят върху алеята за автомобили. Дните започват да стават по- дълги. Мадисън е седнала на асфалта и чертае с подобни на пури тебешири. Собствената ми щерка кара една от онези моторизирани мини-коли, дето са последен писък на модата сред обществото на шестгодишните. Децата, които ги имат, изобщо не поглеждат към тях. Интерес представляват единствено за гостенчетата, пристигнали за детско парти. Господи, как ненавиждам този термин.
Излизам от колата и се провиквам:
— Ей, деца!
Изчаквам двете шестгодишни дечица да оставят заниманията си, да се втурнат към мен и да ме даруват с щедри прегръдки. Има да чакам. Мадисън поглежда насам, но целият й вид изразява безразличие, по- голямо от което може да се постигне само посредством мозъчна операция. Собствената ми дъщеря се прави, че не ме чува. Кара върти джипа с подходящи за куклите Барби размери в кръг. Акумулаторът на тези играчки се изтощава бързо и електрическото возило едва претака със скърцане и скорост по-малка от онази, с която чичо Морис бърка в джоба, преди да плати нещо.
Грета отваря вратата с мрежа против насекоми.
— Здрасти!
— Здрасти — викам аз. — Как мина остатъкът от атлетическото шоу?
— Не се тревожи — отвръща Грета, засенчила очи с длан в нещо като военен поздрав. — Всичко съм записала на видео.
— Хитро.
— Та какво искаха онези ченгета?
Свивам рамене и казвам:
— Нищо особено. По работа.
Номерът не минава, но тя не настоява.
— Раницата на Кара е вътре.
Тя оставя вратата да хлопне зад гърба й. Наоколо се въртят работници. Боб и Грета инвестират в плувен басейн с подходящо обкръжение. Замислят го от няколко години, но изчакват Мадисън и Кара да поотраснат, та да не представлява опасност за тях.
— Хайде — обръщам се към щерката аз, — трябва да си вървим.
Кара ме пренебрегва отново, като се прави, че жуженето на розовия кукленски джип блокира напълно слуховите й възможности. Мръщя се и тръгвам към нея. Кара е изумителен инат. Ще ми са да кажа „като майка си“, но моята Джейн бе най-търпеливата и разбрана жена на света. Направо да се чуди човек. У децата съзираме както лоши, така и добри страни. Лошите у Кара са явно плод на бащиния ген.
Мадисън оставя тебешира на земята.
— Хайде, Кара.
Кара и на нея не обръща внимание. Мадисън ме поглежда с разбиране и пуска една от онези превзети детски въздишки.
— Здрасти, чичо Коуп.
— Здрасти, сладурано. Добре ли си поиграхте?
— Не — отвръща Мадисън в поза на амфора. — Кара никога не играе с мен. Само с играчките ми.
Опитвам се да проявя разбиране. Грета се показва с раничката в ръка.
— Домашните сме ги направили — съобщава тя.
— Благодаря.
Тя махва пренебрежително с ръка.
— Кара, миличка, баща ти е тук.
Нула внимание и този път. Усещам назряването на скандал. И това ще да е от таткото. В представите на нашето управлявано от духа на Дисни общество отношенията между овдовял баща и осиротяла дъщеря са пълна идилия. Погледайте малко филми като „Малката русалка“, „Красавицата и Звяра“, „Малката принцеса“, „Аладин“ и ще разберете какво имам предвид. Да нямаш майка във филмите изглежда много шик, което си е чиста перверзия, ако се замисли човек. Да нямаш майка в истинския живот е навярно най-жестокото нещо, което може да сполети едно момиченце.
Правя се на строг:
— Кара, тръгваме си веднага.
Лицето й е сурово и аз се готвя за сблъсък, но по някакво чудо боговете се намесват. Кукленският акумулатор сдава напълно багажа. Розовичкия джип спира. Кара прави опит да го прибута още малко с крака, но возилото не помръдва. Кара въздъхва, измъква се от джипа и поема към колата.
— Кажи „довиждане“ на леля Грета и братовчедка си.
Казва го с глас така прегракнал, че би предизвикал завистта на всеки пубер.
У дома моментално включва без разрешение телевизора, за да гледа епизод от „Готованеца Боб“. Имам усещането, че този сериал върви денонощно без прекъсване. Дали пък някоя станция не излъчва само него? Освен това епизодите изглеждат най-много три на брой. Това никак не се отразява върху зрителския интерес.
Понечвам да се обадя, но преглъщам думите. Тъкмо сега предпочитам вниманието й да е ангажирано някъде. Продължавам да си блъскам главата както над случая с изнасилването на Шамик Джонсън, така и над внезапната появява и убийство на Джил Перес. Налага се да призная, че позициите ми в най-големият случай от моята кариера започват да се разклащат.
Заемам се с вечерята. Повечето пъти се храним навън или поръчваме да ни донесат у дома. Имаме си бавачка-иконом, но днес й е почивен ден.
— Искаш ли топли сандвичи с кренвирши?
— Все ми е едно.
Телефонът звъни и аз вдигам слушалката.
— Господин Коупланд? Инспектор Тъкър Йорк на телефона.
— Слушам ви, инспекторе, с какво мога да ви бъда от полза?
— Открихме родителите на Джил Перес.
Усещам как дланта ми стяга слушалката.
— Идентифицираха ли трупа?
— Още не.
— Какво им казахте?
— Без да се обиждате, господин Коупланд, но това не са приказки за телефон. Детето ви си било живо толкова години, а сега хоп, появява се отнякъде и вече е убито.
— Прав сте.
— Говорихме общи приказки. Ще ги докараме тук, за да видим дали можем да получим несъмнено опознаване. Има нещо друго: доколко сте сигурен, че това е именно Джил Перес?
— Доста сигурен.
— Давате си сметка, че това не е задоволителна степен, нали?
— Давам си.
— Впрочем вече е късно. Двамата с партньора ми приключихме работния ден. Утре заран ще изпратим да докарат родителите на Перес.
— Значи, обаждането ви е чиста проява на любезност?
— Горе-долу. Разбирам любопитството ви. Може би няма да е зле и вие да присъствате утре сутринта в случай, че възникнат някои конкретни въпроси.
— Къде?
— Отново в моргата. Искате ли да ви вземем?
— Не, знам пътя.
