— Тези две момчета. Чувам, че са свестни деца.
— Не си чул истината.
— Не казвам, че не заслужават наказание, но понякога може да се преговаря. В името на по- значителното добро дело. Фондът се е заел с мащабна програма. Може би това е по-важното добро. Само това искам да кажа.
— Лека нощ, Боб.
— Не се засягай, Коуп. Просто търся начин да излезем от тази каша.
— Разбирам, Боб. Лека нощ.
Затварям. Ръцете ми треперят. Дженрът, този кучи син, ми е вдигнал мерника. Цели се в паметта на моята жена. Тръгвам нагоре по стълбите. Изгарям от яд. Трябва да се овладея. Сядам зад бюрото. Върху него се виждат само две снимки. Едната е на Кара, правена неотдавна в училище. Тя заема централно място.
Втората фотография е върху зърнеста хартия и е запечатала образите на моите Бабушка и Дедушка в старата родина, Русия или — както се наричаше по времето, когато починаха в този необятен Гулаг4 — Съветски съюз. Починаха, когато бях съвсем малък, когато още живеехме в Ленинград, но аз още ги помня смътно, особено бялата грива на Дедушка.
Защо ли, често се питам, държа тази снимка на бюрото?
Дъщеря им, тяхната дъщеря ме изостави, нали така? Тъпа история. Поради някаква причина обаче, независимо от свързаната с нея болка, имам усещането, че тази снимка има някаква връзка. Поглеждам я, виждам моите Бабушка и Дедушка и се сещам за житейския лабиринт и семейните проклятия, питам се къде биха могли да се коренят. По-рано държах и снимки на Камил и Джейн. Обичах да ги имам пред погледа си. Носеха ми успокоение. Но това не означава, че правят същото и за дъщеря ми. Не е лесно да намериш верния тон с едно шестгодишно дете. Искаш да му говориш за мама. Искаш да знае за нея, за прекрасния й дух, за това колко много би обичала малкото си момиченце. Иска ти се и да я успокоиш в някаква степен, да я убедиш, че мама гледа отгоре с любов. Но сам не вярвам в това. А искам. Искам да повярвам, че след смъртта ни очаква прекрасен друг живот, че жена ми, моята сестра и баща ни гледат сега усмихнати от небето. Но не мога. И когато го разправям да дъщеря си, имам усещането, че я лъжа. Но го правя така или иначе. Засега всичко това звучи като приказките за Дядо Коледа и Снежанка, нещо временно и утешаващо, но един ден тя ще научи, както винаги се случва, че това е още една неоправдана родителска лъжа. А може и да греша. Може би те наистина се усмихват към нас от небесата и точно в това ще повярва някой ден моята Кара.
Към полунощ най-сетне позволявам на мисълта си да се отправи натам, където й се ще — към сестра ми Камил, към Джил Перес и онова ужасяващо, омагьосано лято. Виждам лагера. Виждам Камил. Виждам онази нощ. И за първи път от няколко години си позволявам да помисля за Люси.
Печална усмивка отпуска лицето ми. Люси Силвърстейн е първата ми истинска приятелка. Прекарахме вълшебен, подобен на приказка летен роман, който секна през онази нощ. Не ни се удаде възможност да се разделим — ние бяхме брутално откъснати един от друг. Сториха го безскрупулни убийци. Разкъсаха ни в един момент, когато все още бяхме изцяло вплетени един в друг, когато нашата любов — глупава и незряла, каквато се предполага, че е била — продължаваше да избуява и цъфти.
Люси е минало. Сам си заповядах и тя е изтръгната от моя живот. Сърцето обаче не дава пукната пара за подобни заповеди. В хода на годините много пъти съм опитвал да науча какво става с Люси, издирвал съм името и свързани с него обстоятелства, макар да се съмнявам, че в някой момент бих добил куража да я потърся. Така и не успях да открия каквото и да било. Допускам, че след всичко преживяно е имала благоразумието да си смени името. Сигурно е семейна, какъвто бях и аз. Може би е щастлива. Дай Боже.
Отпъждам тези мисли от съзнанието си. Точно сега трябва да мисля за Джил Перес. Отпускам клепачи и се връщам в миналото. Спомням си го в лагера, как щуреем из него, как го удрям на ужким в рамото, а той крещи: „Ядец! Даже не усетих…“.
Виждам го ясно с костеливото му тяло, с торбестите шорти много преди подобни на тях да станат модни, с широка усмивка, която плаче за ортодонтска намеса, с…
Очите ми се отварят. Нещо не е наред.
Отправям се към приземието. Веднага откривам онзи кашон. Джейн бе побъркана на тема надписване. Забелязвам изискания й почерк. Това ме спира. Почеркът е дяволски интимно нещо. Прокарвам пръсти през надписа. Докосвам буквите и образът й оживява с дебел светлоотразяващ маркер в ръка и капачка от него между зъбите. Тя пише с размах „СЕМЕЙНИ СНИМКИ НА КОУПЛАНД“.
В живота си съм правил много грешки. Но Джейн… тя е великото изключение. Нейната доброта ме направи по-добър и по-силен във всяко отношение. Да, обичах я, имаше страст, но преди всичко тя разполагаше със способността да извлече на повърхността най-доброто в мен. Аз бях невротичен и несигурен в себе си стипендиант в едно училище, където подобните на мен са редки изключения, и ето я нея, почти съвършено същество, което открива нещо у мен. Как така? Нима е възможно да съм безполезен и незначителен, щом подобно великолепно същество ме обича?
Джейн бе моята твърд. А после се разболя. И скалата ми рухна. Също и аз.
Намирам снимките от онова далечно лято. Няма нито една на Люси. Предвидливо съм изхвърлил всичките преди години. Двамата с Люси имахме любими певци — Кет Стивънс, Джеймс Тейлър, — чиито сладникави мелодии бяха достойни за присмех. Не мога да ги слушам. Все още. До ден днешен. Внимавам да не попадат в компютъра ми. Ако ги чуя по радиото, сменям станцията с мълниеносна бързина.
Прехвърлям снопче снимки от онова лято. Повечето са на сестра ми. Стигам до една, правена три дни преди смъртта й. Дъг Билингъм, нейният приятел. Богаташко момче. Мама го одобряваше, разбира се. Лагерното общество представлява необичайна социална смесица от богати и бедни. Представители на висши и нисши класи се смесват в него като играчи на най-демократичен спортен терен. Това е идея на хипито, което управлява лагера, на умиращия за майтап хипар Айра, таткото на Люси.
Марго Грийн, друго богаташко отроче, блести по средата на снимката. Тя е винаги такава. Красавицата на лагера, която има ясна представа за положението си. Гърдеста блондинка, тя не се укротява дори за миг. Постоянно излиза с различни момчета, поне докато не среща Джил, а за околните простосмъртни Марго е нещо като телевизионна звезда, изпълняваща главната роля в една мелодрама, която всички гледаме със затаен дъх. Гледам я сега и се опитвам да си представя гърлото й прерязано. Затварям за момент очи.
Джил Перес също присъства на тази снимка и точно затова съм тук. Вглеждам се по-внимателно.
Горе се сетих нещо. Аз съм десняк, но когато ударих на майтап Джил, използвах лявата си ръка. Направих го, за да не докосна онзи ужасен белег. Вярно, той бе зараснал, но въпреки това не смеех да го докосна. Сякаш можеше да се отвори и да забълва кръв. Затова използвах лявата си ръка и го ударих по дясното рамо. Присвивам очи.
Забелязвам крайчеца на белега — подава се изпод късия ръкав на блузата.
Помещението се завърта около мен.
Госпожа Перес каза, че белегът е върху дясната ръка. Но в такъв случай би следвало да съм го ударил с дясната, за да попадна в лявото рамо. А аз не постъпих така. Ударих го с лявата. По дясното рамо.
А сега имам и доказателство.
Белегът се намира върху лявата ръка на Джил Перес.
Майка му излъга.
И сега се питам защо.
СЕДМА ГЛАВА
На другата заран пристигам в кабинета си рано. След половин час ще призова Шамик Джонсън, пострадалата, пред съдебното жури. Преглеждам бележките си. Когато часовникът удря девет, не издържам. И се обаждам на инспектор Йорк.
— Госпожа Перес лъже — съобщавам аз.
Той изслушва обясненията ми.
— Лъже — повтаря той. — Не мислите ли, че изразът е малко пресилен?
— Вие как бихте се изразил?
