— Може просто да е сбъркала.
— Сбъркала относно това върху коя ръка на собственото й дете има огромен белег?
— Че защо не? Тя и така вече знаеше, че това не е нейният син. Нормално е.
Не мога да приема подобен довод.
— Нещо ново по случая?
— Смятаме, че Сантяго е живял в Ню Джърси.
— Да не би да имате адреса му?
— Не. Но открихме приятелката му. Или поне я мислим за такава. Позната, във всеки случай.
— Как я намерихте?
— Чрез оня празен мобилен телефон. Тя самата се обади.
— И кой е той всъщност? Този Маноло Сантяго?
— Нямам представа.
— Приятелката не ви ли каза?
— Тя го знае само като Сантяго. Впрочем още нещо важно.
— Какво?
— Тялото е местено. Всъщност ние го знаехме от самото начало, но сега разполагаме с потвърждение. Съдебният медик стига до заключението — въз основа на следи от кървене и други глупости, от които нито разбирам, нито пък ме е грижа за тях, — че Сантяго е бил мъртъв от около час, преди да изхвърлят тялото му. Намерили са и някакви власинки и други неща, които по предварителни данни са от лека кола.
— Значи е бил убит, тикнат в багажник и захвърлен в Уошингтън Хайтс?
— Такава е работната ни версия.
— Имате ли представа за марката на колата?
— Още не. Според нашия човек трябва да е стара. Повече не може да каже, но по въпроса се работи.
— Колко стара?
— Нямам представа. Но не е нова. Оставете ме на мира, Коупланд.
— Мотивиран съм от доста сериозен личен интерес.
— Като отваряте дума за това…
— Какво?
— Защо не се притечете на помощ?
— В смисъл?
— В смисъл, че съм изправен пред заплетен случай. Сега имаме и евентуална връзка с Ню Джърси — там е живял навярно Сантяго. Или най-малкото, приятелката му живее там. А и само там се е срещала с него — в Ню Джърси.
— В моята област?
— Не, струва ми се, че в Хъдзън. А може би в Бъргън. Майната му, нямам представа. Но е достатъчно близо. Нека добавя още нещо в гювеча.
— Цял съм в слух.
— Сестра ви е живяла в Ню Джърси, нали?
— Да.
— Не попада в моята юрисдикция. Вероятно можете да заявите, че е във вашата, макар да не е. Подновете онова старо производство — друг надали ще има желание.
Обмислям предложението. Иска да ме изиграе. В известен смисъл. Надява се да свърша голяма част от черната работа и да му отстъпя славата на успеха. Което ме устройва напълно.
— Тая приятелка — обаждам се аз, — как й е името?
— Рая Сингх.
— Ами адреса?
— Ще говорите ли с нея?
— Ако не възразите.
— Стига да не ми пречите на разследването, правете каквото ви хрумне. Но мога да дам малък приятелски съвет.
— Дайте.
— Оня луд, Летния касапин, как му беше името?
— Уейн Стъйбънс — отвръщам.
— Вие го познавате, нали?
— Чели ли сте материалите по делото?
— Ъхъ. Здравата са ви притискали, а?
Още си спомням оня шериф Лоуъл с неговото скептично изражение. Разбираемо, естествено.
— Какво имате предвид?
— Само това: Стъйбънс продължава да иска отмяна на присъдата си.
— Той не е обвиняван за първите четири убийства — казвам аз. — Нямаше нужда от тях. Разполагаха със солидни доказателства във връзка с останалите.
— Знам. И все пак. Той има отношение към случая. Ако това наистина се окаже Джил Перес и Стъйбънс научи, това ще му бъде от полза. Разбирате ме, нали?
Внушава ми, че трябва да си трая, докато установя нещо по неопровержим начин. Ясно. Най-малко от всичко имам желание да помагам по какъвто и да било начин на Уейн Стъйбънс.
Оставяме слушалките. Главата на Лорън Мюз се показва през процепа на вратата.
— Нещо ново за мен? — питам аз.
— Хич. Съжалявам. — Тя поглежда часовника си. — Готов ли си за великия пряк сблъсък?
— Готов съм.
— Хайде тогава. Програмата започва.
— Народът призовава Шамик Джонсън.
Тя се е облекла подчертано консервативно, но без да стига до комична крайност. Улицата обаче все пак бие на очи. Вижда се нейният неизличим отпечатък. Накарал съм я даже да се качи на висок ток. Понякога е нужно да се влияе в определена посока върху мнението на съдебното жури. А друг път, както е при този случай, единственият шанс е да му разкриеш пълната картина, с всичките й неблаговидни подробности.
Шамик влиза с гордо вдигната глава. Очите й шарят насам-натам, но не по мошеническия маниер на президента Никсън, а в търсене на посоката, от която ще дойде поредният удар. Гримът й е малко прекален. Но това е от полза. Прави я да изглежда като малко момиче, което се мъчи да се представи за голяма жена.
Някои от моята служба не са съгласни с подобен подход. Но аз съм на мнение, че ако човек се проваля, трябва да го стори, прегърнал истината. Точно това се готвя да направя.
Шамик съобщава името си за протокола, заклева се над Библията и сяда. Аз срещам усмихнат погледа й. Шамик кимва леко, за да ми покаже, че е готова.
— Работите като стриптийзьорка, нали?
Подобен дебют — без каквито и да било предисловия — стряска публиката. Неколцина ахват. Шамик примигва. Тя има известна представа за онова, което се готвя да направя в тази зала, но аз умишлено не съм я въвел в подробностите.
— Понякога — отговаря тя.
Отговорът не ми харесва. Изглежда твърде предпазлив.
— Но се събличате срещу заплащане, нали така?
— Мда.
Сега е по-добре. Не оставя място за съмнение.
— В заведения ли се събличате или на частни празненства?
— И двете.
— В кое заведение работите?
— „Розова опашка“. Това е в Нюарк.
— На колко години сте? — продължавам аз.
