— Защо само почти?
— Знаете ли кой съм?
— Да — отвръща Йорк. Прокашля се в шепа. — Да не искате да ви застанем на коляно, да ви целунем пръстен или нещо подобно?
— Нямам предвид това.
— Добре, тогава ще се разберем. — Това не ми харесва, но не давам да се усети. — Та, защо сте само „почти“ сигурен в това, че не познавате човек на име Маноло Сантяго?
— Исках да кажа, че името не ми е познато. Не мисля, че го познавам. Но е възможно да ми е бил подсъдим или пък свидетел по някое дело. Или пък да съм го срещал на някое благотворително събрание преди десетина години, дявол знае.
Йорк кимва насърчително, за да продължа. Аз млъквам.
— Ще имате ли нещо против да ни придружите?
— Къде?
— Не е далеч.
— Не е далеч — повтарям аз. — Не звучи много конкретно.
Двете ченгета се споглеждат. Давам си вид, че ще упорствам.
— Мъж на име Маноло Сантяго е бил убит тази нощ.
— Къде?
— Тялото е открито в Манхатън. Района на Уошингтън хайтс.
— И какво общо се предполага, че имам с това аз?
— Мислим, че сте в състояние да ни помогнете.
— По какъв начин? Вече ви казах: не го познавам.
— Казахте — Йорк поглежда в бележника си за авторитет — нищо не е записал в него, откакто разговаряме, — че сте „почти“ сигурен в това.
— Е, сега вече съм сигурен. Това достатъчно ли е? Абсолютно съм сигурен.
Онзи затваря бележника с драматичен жест.
— Господин Сантяго ви е познавал.
— Откъде ви е известно това?
— По-добре сам да видите.
— Аз пък съм на мнение, че е по-добре вие да ми съобщите.
— Господин Сантяго — Йорк се колебае, сякаш е затруднен да избере подходящите думи — има някои вещи у себе си.
— Вещи?
— Да.
— Може ли малко по-конкретно?
— Вещи, които ви уличават.
— Уличават в какво?
— Вие сте районен прокурор, нали?
Дилън — тухлата четворка — най-после проговаря.
— Областен — отвръщам аз.
— Както и да е. — Той накланя глава и насочва показалец към гърдите ми. — Започвате наистина да ме дразните.
— Моля?
Дилън пристъпва към мен.
— Приличаме ли на ученици?
Отначало приемам въпроса за риторичен, но той видимо очаква отговор. Накрая промълвявам: — Не.
— Тогава си отворете ушите. Имаме труп. Човекът е свързан с вас. Искате ли да ни придружите и да помогнете да изясним цялата бъркотия, или предпочитате да се наддумваме и така да увеличите подозренията срещу себе си?
— С кого точно смятате, че разговаряте, детектив?
— С един, комуто предстои да спечели длъжността си на избори и не би желал да изтропаме цялата история пред журналистите.
— Заплашвате ли ме?
Йорк се намесва:
— Никой с нищо не заплашва.
Дилън обаче улучва болното място. Истината е, че заемам поста временно. Моят приятел, сегашният губернатор на Градинския щат1, ме направи изпълняващ длъжността областен прокурор. Освен това много сериозно се говори за моята кандидатура в конгреса и дори за овакантено сенаторско кресло. Бих излъгал, ако заявя, че нямам политически апетити. Един скандал, дори лишен от истински основания, не би помогнал особено.
— Не разбирам, с какво мога да помогна — заявявам аз.
— Може да не можете, а може и да е обратното — върти квадратна глава Дилън. — Но нямате нищо против да го сторите, ако сте в състояние, нали?
— Естествено — отвръщам аз. — Не бих желал да се дразните повече, отколкото е полезно за здравето ви.
При тези думи шопарът почти се усмихва.
— Хайде в колата тогава.
— Следобед имам важна среща.
— Ще ви върнем навреме.
Очаквам да ме качат в някой потрошен шевролет, но колата се оказва чистичък Форд. Сядам отзад. Двамата ми нови приятели се настаняват отпред. През целия път не обелваме дума. На моста „Джордж Уошингтън“ има задръстване, но сирената ни надава вой и ние се промъкваме. Когато сме вече в Манхатън, Йорк проговаря:
— Смятаме, че Маноло Сантяго може да е измислено име.
— Ъхъ — отвръщам аз, понеже нищо друго не ми идва наум.
— Не можем да идентифицираме с положителност жертвата. Намерихме го снощи. На шофьорската му книжка пише Маноло Сантяго. Проверихме я. Май това не е истинското му име. Взехме отпечатъци от пръстите му. Няма ги в регистрите. Така че не знаем кой точно е този човек.
— И сте на мнение, че аз ще знам? Двамата не си дават труд да отговорят. Гласът на Йорк е приветлив като пролетен бриз:
— Вие сте вдовец, нали господин Йорк?
— Така е — отвръщам аз.
— Сигурно не ви е лесно. Сам да отглеждате малко дете.
Замълчавам.
— Жена ви е имала рак, както научихме. Вие сте активист в някаква организация за борба с тази болест.
— Ъхъ.
— Достойно за възхищение.
Само ако знаеха.
— Сигурно се чувствате доста необичайно — обажда се Йорк.
— В какъв смисъл?
— Ами да се видите откъм другата страна. Обикновено вие задавате въпросите, а не давате отговори. Трябва да ви се струва малко странно.
Усмихва ми се в огледалото за обратно виждане.
— Слушайте, Йорк — казвам аз.
— Какво?
— Да носите случайно някой плакат или програма? — питам аз.
— Какво да нося?
