— За сестра ви — отвръща полицаят. — И за случилото се в онази гора.
Околната температура пада с десет градуса, но нали сме в морга все пак. Опитвам се гласът ми да прозвучи безучастно:
— Може да е някой запален по „реалити“. Пълно е с такива.
Йорк се поколебава. Виждам как отправя поглед към партньора си.
— Друго? — питам аз.
— Какво друго?
— Намерихте ли още нещо у него?
Йорк се обръща към някого, чието присъствие изобщо не съм забелязал:
— Можете ли да покажете на господин Коупланд личните вещи?
Не отделям очи от лицето на мъртвия. То е осеяно с белези от шарка и с бръчки. Опитвам мислено да ги отстраня. Не, нищо не ми говори това лице. Маноло Сантяго ми е непознат.
Някой изважда червен плик за съхранение на веществени доказателства. Изпразват го върху маса. От мястото си различавам чифт джинси и бархетна риза. Виждам още портфейл и мобилен телефон.
— Проверихте ли телефона? — питам аз.
— Да. Абсолютно нищо. Няма и цент в картата.
Отделям с мъка поглед от мъртвото лице и приближавам масата. Краката ми омекват.
Там лежат вестникарски изрезки. Внимателно разгъвам една от тях. Статия от „Нюзуик“. Снимка на четиримата от лагера — първите жертви на Летния касапин. Отпред винаги слагат Марго Грийн, понеже тялото й бе намерено първо. Дъг Билингхем откриха след едно денонощие. Но истински интерес представляват останалите двама. На бял свят излязоха кръв и окървавени дрехи, принадлежали на Джил Перес и на сестра ми — но не и тела.
Защо?
Много просто. Гората е огромна. Уейн Стъйбънс ги е скрил добре. Но някои хора от ония, дето си падат по заплетени истории, не приемат такава версия. Защо именно тези двамина не са намерени? Как би могъл Стъйбънс да ги пренесе и скрие толкова бързо? Да не би да има съучастник? Какво изобщо са търсили тия четиримата в гората?
Дори днес, осемнайсет години след арестуването на Уейн, хората не спират да шушукат за „призраци“ в онзи лес или за почитатели на таен култ, провеждали своите ритуали в някоя изоставена колиба, за избягали опасно луди, за мъже с ръце като куки — жертви на извратен медицински експеримент. За зъл демон, навестяващ отдавна изгасналите си лагерни огньове с разхвърляни наоколо кости от изядени дечица. Разказват как нощем чуват гласовете на Джил Перес и сестра ми Камил да зоват за мъст от мрака.
Прекарал съм много нощи там, самичък в тъмната гора. Нито един път не чух подобен вик.
Погледът ми отминава труповете на Марго Грийн и Дъг Билингхем. Следва портрет на сестра ми. Виждал съм милион пъти тази снимка. Вестникарите я предпочитат, защото на нея тя изглежда така възхитително обикновена. Това е момичето на съседите, любимата ви детегледачка, сладкото девойче от съседния квартал. Изобщо не е Камил. Тя бе пакостница с жив поглед и дяволита крива усмивчица, която спира сърцето на всяко момче. Толкова да не си прилича на тази снимка. Превъзхожда я с много. Което навярно й коства живота.
Готвя се да отместя поглед към последната снимка, тази на Джил Перес, но нещо ми пречи.
Сърцето ми замира.
Знам, че звучи мелодраматично, обаче тъкмо това усещам. Поглеждам купчината монети, извадени от джоба на Маноло Сантяго и го виждам. И някаква ръка бръква в гърдите ми, и стисва сърцето, и то спира да бие.
Правя стъпка назад.
— Какво има, господин Коупланд?
Ръката ми се протяга напред, сякаш чужда. Виждам как пръстите го вземат и вдигат на височината на очите.
Пръстенче. Момичешко пръстенче.
Поглеждам снимката на Джил Перес, момчето загинало в гората заедно с моята сестра. Мисълта ми прескача осемнайсет години назад. И аз си спомням белега.
— Господин Коупланд?
— Покажете ми ръката му — промълвявам аз.
— Моля?
— Ръката му. — Обръщам се към прозореца и соча трупа. — Покажете ми проклетата ръка.
Йорк дава знак на Дилън. Дилън натиска бутона на интеркома.
— Иска да види ръката на човека.
— Коя от двете? — пита жената от моргата.
И двамата ме поглеждат.
— Не знам — отвръщам. — Най-добре и двете.
Гледат ме объркани, но жената се подчинява. Чаршафът е отметнат надолу.
Гърдите са гъсто обрасли. Той е наедрял, наддал е поне петнайсет кила от онова време, но не това е изненадващото. Променил се е. Всички сме така. Но не това ме интересува. Търся с поглед ръката, неравния белег.
И той е там.
Върху лявата ръка. Не си поемам рязко дъх или нещо подобно, прието за подобни случаи. Сякаш отведнъж издърпват част от моя свят и аз оставам като парализиран, без да мога да направя каквото и да било. Просто стоя.
— Господин Коупланд?
— Познавам го — казвам аз.
— Кой е той?
Посочвам снимката върху изрезката:
— Името му е Джил Перес.
ВТОРА ГЛАВА
Някога професор Люси Голд, доктор на науките както по английска филология, така и по философия, обичаше приемните часове.
Те дават възможност да застанеш лице в лице със студентите и наистина да ги опознаеш. Харесва й, когато седналите отзад тихи води, ония дето усърдно записват, свели ниско чела над масата, сякаш им диктуват, същите които носят косите си спуснати отпред като защитно забрало, когато почукат на вратата с вдигнат към нея поглед, за да разкрият онова, което тежи на сърцата им.
Най-често обаче, както е и сега, студентите-посетители са от средите на подмазвачите, на ония, които са убедени, че оценките им зависят най-вече от външно изявения ентусиазъм, от продължителността на времето, през което съумяват да се набиват в очите на преподавателя, сякаш битността на екстроверт не се възнаграждава достатъчно сама по себе си в тази страна.
— Професор Голд — обажда се момиче на име Силвия Потър. Професорката си я представя малко по- млада, може би в средното училище. Положително е от вида на досадниците, пристигнали сутринта преди важен тест с висок хленч заради това, че сто на сто ще пропаднат, след което самодоволно предават отличната си работа много преди другите, за да трупат червени точки през остатъка от определеното време.
— Да, Силвия?
— Искам само да ви кажа, колко много ме развълнуваха онези стихове на Йейтс2, които ни четохте днес. Самите думи и начинът, по който умеете да използвате гласа си, толкова е изразително. Като при професионална актриса…
На професорката й идва да каже „лъжи-мажи“, но продължава да се усмихва. Не е лесна работа тая. Поглежда без нужда часовника си, а после се чувства като лайно заради това. Силвия е просто една крайно амбициозна студентка. Това е то. Всички ние намираме начини да се вместим, да се приспособим и да
