оцелеем. Методите на Силвия са, може би, по-мъдри и по-малко самоунищожителни от тези на повечето останали.
— Много ми хареса и задачата за написване на част от дневник.
— Радвам се.
— Избрах си като тема… ами за… първия ми път, нали разбирате…
Люси кимва:
— Тези опуси остават тайни и поверителни, знаеш това.
— Добре. — Сега поглежда надолу и Люси се учудва. Силвия не е от ония, които свеждат поглед.
— След като ги прочета всичките — обажда се Люси, — ако желаеш, можем да обсъдим твоята работа отделно. На четири очи.
Главата си остава сведена.
— Силвия?
Гласът на момичето е съвсем тих:
— Добре.
Приемният час свършва и Люси иска да си върви. Проговаря отново, като се мъчи да не прозвучи неискрено:
— Искаш ли да поговорим за това сега?
— Не.
Силвия остава със забит в пода поглед.
— Добре тогава — отвръща Люси, като поглежда демонстративно часовника на ръката си. — Имам преподавателска среща след десет минути.
Силвия не помръдва.
— Благодаря ви, че ме приехте.
— За мене бе удоволствие.
Силвия сякаш иска да каже още нещо. Но не го прави. Пет минути по-късно Люси наблюдава от прозореца правоъгълния двор. Силвия се появява от изхода на сградата, обърсва лице вдига високо чело и налага изкуствена усмивка върху лицето си. Тръгва бързо напред. Люси гледа как маха с ръка на познати, навлиза в някаква група и се превръща в неразличима точица от множеството.
Люси се извръща. Съзира отражението си в огледалото и не остава доволна от видяното. Дали това момиче не я помоли за помощ?
Много е вероятно, Люсенце, а ти не се отзова. Браво на тебе, супер си.
Сяда зад бюрото и дърпа най-долното чекмедже. Водката е на мястото си. Хубаво нещо е водката — не мирише.
Вратата на кабинета се отваря. Влезлият има дълги и черни, затъкнати зад ушите коси, както и няколко обеци. Небръснат е по модата на застаряващите момчета от някой музикален състав. По средата на брадичката му стърчи сребърно кабърче, гледа пренебрежително, висналите му панталони едва се държат на обточен с метални пулове колан, а татуировката на шията му повелява: „Множете се редовно“.
— Ей ти — обажда се новодошлият, като й отправя най-лъчезарна усмивка, — вдигаш го до небето.
— Благодарско, Лони.
— Не, не, истина ти казвам. Вдигаш го страхотно.
Макар и на нейните години, Лони Бъргър й е заместник. Той е вечен роб на образованието. Постоянно гони нова степен, не си подава носа от района на университетския град, а около очите му се преплитат издайнически бръчици. На Лони е дошла до гуша благопристойната сексуална дивотия, насаждана в градчето, и дава мило и драго, за да престъпи установените норми, като налита на всяка изпречила се на пътя му жена.
— Трябва да носиш нещо, което да показва повече. Може би един от ония сутиени, дето повдигат високо гърдите — добавя Лони. — Така момчетата ще внимават повече в час.
— Тъкмо това си мислех.
— Сериозно, шефке, кога за последно си забърсвала някого?
— Вече става осем месеца, шест дена и към — Люси поглежда часовника — четири часа.
Той се засмива:
— Будалкаш ме, а?
Тя го гледа безизразно.
— Разпечатвах дневниците.
Тайните и анонимни дневници.
Тя води клас, известен в университета под названието „Креативно разсъждение“, нещо като комбинация от авангарден психологически травматизъм с творческо писане и философия. Люси е луда по своя предмет. Последно задание: всеки студент трябва да напише съчинение върху някой особено силно травмиращ случай в своя живот, нещо, което не би споделил при нормални условия с когото и да било. Без имена. Без оценки. Ако анонимният автор даде изрично разрешение в края на творбата си, тя може да бъде прочетена от Люси пред всички, за да се подложи на обсъждане, но личността на студента пак си остава неразкрита.
— Започна ли да ги четеш? — пита тя.
Лони кимва и заема креслото, в което преди броени минути е седяла Люси. Просва крака връз бюрото пред себе си.
— Както обикновено.
— Лека еротика?
— Бих казал по-скоро меко порно.
— Каква е разликата?
— Да пукна, ако знам. Споменах ли ти за моето ново парче?
— Не си.
— Самата прелест.
— Ъхъ.
— Сериозно ти казвам. Сервитьорка. Най-възхитителния задник, на който съм попадал някога.
— И поради каква причина трябва да чуя този отчет?
— Ревнуваш ли?
— Ми да — отвръща Люси. — Това ще да е. Я ми дай дневниците, ако обичаш.
Лони подава няколко. И двамата се заравят в тях. След пет минути Лони клати глава.
— Какво има? — пита Люси.
— По на колко години са повечето от тях? — пита мъжът. — Може би двайсет, нали?
— Именно.
— Всичките им сексуални изстъпления траят поне по два часа.
Люси се усмихва.
— Творческо въображение.
— По толкова ли откарваха мъжете от твоята младост?
— Те и сега не могат по толкова.
Лони вдига вежди.
— Това е така, защото си извънмерно страстна. Не могат да се контролират. Ти си виновна, да знаеш.
— Хм. — Тя потупва долната си устна с гумичката в края на молива. — Не за пръв път пееш тая песен, нали?
— Трябва ли ми нова според теб? Какво ще кажеш за „Никога не ми се е случвало досега, кълна се“?
Люси изпръхтява.
— Не става. Предложи друго.
— Майната му.
Продължават да четат. Лони подсвирва с поклащане на глава.
— Май сме пораснали в неподходяща епоха.
— Без съмнение.
— Люске? — Той поглежда над ръба на листовете. — Наистина трябва да опиташ.
