— Плакат — повтарям аз. — Та да видя, колко пъти сте играл мечтаната роля на „доброто ченге“.
Йорк се ухилва.
— Просто казвам, че сигурно е необичайно. Нима и преди са ви разпитвали полицаи?
Това е уловка. Те трябва да знаят отговора на този въпрос. Като осемнайсетгодишен бях възпитател в летен младежки лагер. Четирима от лагерниците — Джил Перес и приятелката му Марго Грийн, Дъг Билингхем и неговата приятелка Камил Коупланд (ще рече сестра ми) — се измъкнаха една нощ в гората.
Повече не се появиха.
Намериха само две тела. На Марго Грийн, седемнайсетгодишна, с прерязано гърло и само на стотина метра от чертите на лагера. Трупът на Дъг Билингхем, също на седемнайсет години, бе открит на около километър оттам. Имаше няколко прободни рани, но смъртта бе настъпила също в резултат от прерязване на гърлото. Телата на останалите двама — Джил Перес и моята сестра Камил — така и не бяха открити. Уейн Стъйбънс, богаташко хлапе и възпитател в същия лагер, бе заловен две години по-късно, след трето лято на терор и след като уби най-малко още четирима тийнейджъри. Нарекоха го Летния касапин — доста буквално изведено прозвище. Следващите му две жертви бяха открити край скаутски лагер за момчета в Индиана. Трето дете бе убито край лагер във Виена, щата Вирджиния. Последната жертва пада в спортен лагер, разположен в планинско летовище на Пенсилвания. Гърлата на повечето жертви бяха прерязани. Всички бяха заровени в гора край лагера, някои преди да умрат. Да, също като във филма „Жив погребан“. Откриването на телата отнема доста време. При последния случай например минаха цели шест месеца. Повечето заети със случая криминалисти са на мнение, че има още трупове, заровени в незнайни гори.
Като този на моята сестра.
Уейн не признава вината си и макар да е затворен вече осемнайсет години в заведение със свръх строг режим, продължава да твърди, че няма нищо общо с първоначалните четири убийства.
Не му вярвам. Обстоятелството, че поне още две тела лежат заровени някъде, създава атмосфера на тайнственост, подходяща за роене на всякакви догадки. Това продължава да държи Уейн в центъра на общественото внимание. Мисля, че така му харесва. Неизвестността обаче — тази неспряла да мъждука надежда — постоянно пробожда като игла.
Аз обичам сестра си. Всички я обичаха. Повечето хора смятат, че смъртта е най-жестокото нещо, което може да се случи. Не е така. След известно време надеждата се превръща в далеч по-демонична любовница. След като си живял с нея толкова дълго, колкото аз, постоянно положил шия върху дръвника, над който съдбовната секира остава вдигната с дни, месеци и години, започваш да копнееш за мига, в който тя най-сетне ще се спусне, за да ти отреже главата. Мнозина са убедени, че майка ми избяга заради убийството на Камил. Истината обаче е съвсем друга. Майка ми ни остави, защото така и не успяхме да установим без следа от съмнение съществуването на това убийство.
Ще ми се Уейн Стъйбънс да разкаже какво й е сторил. Не за да й осигурим подобаващо погребение или нещо от този характер. Само по себе си това би било чудесно, но не е там работата. Смъртта е очевиден, съкрушаващ удар. Връхлита те, съсипва те, а после постепенно започваш да се възстановяваш. Несигурността обаче, това съмнение, това мъждукащо пламъче, я прави да прилича повече на някакъв термит, на неуморно човъркащ раната паразит. Тя те разяжда отвътре. Няма начин да спреш този процес на гниене. Не можеш да се възстановиш, понеже онова съмнение не спира да те гложди.
Дори сега.
Тази именно част от моя живот, която толкова силно желая да забравя, медиите отказват да заличат от своята памет. Дори най-повърхностно търсене в Мрежата неминуемо изважда името ми във връзка със загадката около Изчезналите лагерници, както на бърза ръка назоваха четирите жертви. Историята не спира да дава хляб на сума ти „реалити“ програми по „Дискъвъри“ и „Криминален канал“. Аз бях там, в гората, през онази нощ. Името ми се появи в печата във връзка с чудовищната находка. Разпитва ме полицията. Дори бях заподозрян.
Така че тия двамата няма как да не знаят.
Решавам да замълча. Йорк и Дилън не упорстват.
Пристигаме в моргата и те ме повеждат по дълъг коридор. Никой не проговаря. Не знам какво да мисля за всичко това. Казаното от Йорк придобива смисъл. Аз съм откъм другата страна. Виждал съм куп свидетели да вървят по същия коридор. В тази морга съм наблюдавал какви ли не човешки реакции. Поканените за идентификация обикновено започват стоически. Не мога да разбера защо. Искат да се мобилизират вътрешно? Или все още ги крепи мъничка, плаха надежда? Ето я пак тази дума. Нямам представа. Но надеждата се изпарява бързо. В това отношение не бъркаме никога. Ако сме стигнали до извода, че това е твоето любимо същество, няма начин да не е. Моргата не е сцена за чудеса в последния миг. И никога не е била.
Знам, че ме наблюдават, изучават всяка моя реакция. Започвам да контролирам походката, стойката, изражението на лицето си. Старая се да изглеждам безучастен, а сетне се питам какво ме е грижа.
Завеждат ме до витрината. В помещението не се влиза. От него те отделя стъклена преграда. То е изцяло облицовано с плочки, та да се мие с маркуч. Няма нужда от завързани препарати. Всички колички са празни. С изключение на една. Трупът е покрит с чаршаф, но палецът на крака с вързано за него картонче с номер се подава навън. Те наистина се използват. Гледам този щръкнал изпод покривката палец, но той не ми говори нищо. Точно това си мисля: не познавам този палец.
Странни номера ни погажда съзнанието в моменти на стрес.
Жена с маска на лицето тика количката към прозореца. Мисълта ми скача внезапно — да се чудиш защо — към деня, в който се роди дъщеричката ми. Спомням си родилното. И неговият прозорец е така обрамчен с тънки станиолови ленти, щамповани на ромбоиди. Сестра с ръста на тази от моргата също като нея прибутва към прозореца миниатюрна количка с бебето отгоре. Точно като сега. Навярно би следвало да направя някаква многозначителна асоциация — началото на живота и неговия край, но не се случва.
Жената отдръпва горния край на чаршафа. Вглеждам се в лицето на мъртвия. Три чифта очи са вперени в моето. Знам това. Мъртвецът е моя възраст — между тридесет и тридесет и пет. Има брада. Главата му изглежда обръсната. Върху й се вижда шапка за душ. Изглежда нелепа, тази шапка за баня, но аз знам, защо е там.
— Застрелян в главата? — питам.
— Да.
— Колко пъти?
— Два.
— Калибър?
Йорк се прокашля, сякаш за да ми напомни, че не аз водя случая, и пита:
— Познавате ли го?
Поглеждам отново и отвръщам:
— Не.
— Сигурен ли сте?
Понечвам да кимна утвърдително, обаче нещо ме спира.
— Какво има? — пита Йорк.
— Защо съм тук?
— Искаме да разберем, дали знаете…
— Ясно, обаче какво ви кара да допуснете, че мога да го познавам?
Хвърлям кос поглед и виждам как Дилън и Йорк си смигат. Дилън свива рамене и Йорк поема топката:
— В джоба му намерихме листче с вашия адрес. Имаше и купчина изрезки с вестникарски статии за вас.
— Аз съм известна личност.
— Да, знаем това.
Детективът замълчава и аз се извръщам към него с въпрос:
— Още нещо?
— Изрезките не са свързани с вас. Не точно.
— А за какво се отнасят?