— Разследването е започнало по инициатива на Е. Дж. Дженрът — баща на негов клиент.
— Така е. — Тя сяда. — Да пукне дано.
Премълчавам.
— В настроение ли си за разговор относно Джил Перес и сестра ти?
— Да.
— Както ти е добре известно, преди двайсет години намират разкъсаните им дрехи и кръв в гората край лагера.
Кимвам.
— Кръвта е нула положителна. Такава е и на двамата изчезнали. Тук няма нищо чудно — същата имат четирима от всеки десет души. По онова време още не се правят тестове ДНК, така че няма начин да се установи с положителност произходът на кръвта. Проверила съм. Дори да ги натиснем, за по-малко от три седмици резултатите от подобни анализи не могат да излязат. А най-вероятно ще отиде повече време.
Слушам с половин ухо. Лицето на Боб при задържането не ми излиза от ума. Мисля си как всичко това ще съсипе Грета, милата отзивчива Грета. Мисля за моята съпруга, моята Джейн и как това ще съсипе едноименния фонд. Учредих го вместо паметник на жената, която разочаровах приживе. И ето, сега я разочаровам посмъртно.
— Освен това при ДНК анализа има нужда от база за сравнение. За сестра ти бихме могли да използваме твоя кръв, но за Джил ще се наложи да убедим родителите. Трябва да съдействат.
— Друго?
— Всъщност за Джил не ни трябва ДНК.
— Защо?
— Фаръл Линч привърши компютърната екстраполация.
Подава ми два портрета. Първият е на Маноло Сантяго от моргата. Вторият е резултат от компютърно състаряване на снимката, която аз й дадох.
Пълно съвпадение.
— Я гледай — казвам аз.
— Намерих ти адреса на родителите. — Тя ми подава някакво листче. Поглеждам го. Живеят в Парк Ридж. На по-малко от час път.
— Ще ги посетиш ли? — пита Мюз.
— Да.
— Да дойда ли с тебе?
Поклащам глава. Люси вече поиска същото. Една ми стига.
— И друго си мисля — казва тя.
— Какво?
— Техниката за издирване на тела е много по-съвършена в наши дни. Помниш ли Ендрю Барет?
— От лабораторията ли? Оня шантав дърдорко?
— Но гений. Точно той. Както и да е. Барет е може би най-добрият специалист в областта на новата техника за проучване на подпочвени слоеве. До голяма степен тя е негово творение, а сега той твърди, че е в състояние да проучи големи пространства в кратък срок.
— Онова там е прекалено обширно.
— Но можем да опитаме върху част от него, нали? Виж сега, Барет умира да изпробва някъде своята рожба. Иска практическа работа.
— Ти май си говорила вече с него.
— Естествено и защо не?
Свивам рамене.
— Ти си знаеш, нали си следовател.
Поглеждам отново телевизора. Вече повтарят кадрите с Боб. Този път изглежда още по-жалък. Юмруците ми се свиват.
— Коуп.
Поглеждам я.
— Трябва да вървим в съда.
Аз кимвам и безмълвно се надигам. Тя отваря вратата. След няколко минути забелязвам Е. Дж. Дженрът във фоайето. Нарочно е препречил пътя ми и се хили.
Мюз спира и се мъчи да ме отклони.
— Да минем отляво. Можем да…
— Не.
Продължавам право напред. Изгарям от ярост. Мюз подтичва, за да се изравни с мен. Дженрът наблюдава безмълвно приближаването ни. Мюз слага ръка върху рамото ми.
— Коуп…
Не забавям ход. Нищо ми няма.
Е. Дж. продължава да се хили. Срещам погледа му. Препречил е пътя ми. Спирам така, че лицата ни остават на сантиметри едно от друго. Идиотът не спира да се хили.
— Предупредих те — казва той.
Ухилвам се като него и накланям тяло напред.
— Пуснат е слух — казвам аз.
— Какъв слух?
— Всеки пандизчия, който бъде обслужен от малкия Еди, ще се радва на особено отношение. Момченцето ти ще стане курвата на целия блок.
Отминавам, без да дочакам неговата реакция. Мюз плете крака подире ми.
— Беше върхът — отсъжда тя.
Аз не спирам. Това е кьорфишек, разбира се — синовете не бива да опират пешкира заради греховете на бащите, — но ако внушеният образ не напусне главата на Е. Дж. Дженрът, когато я положи върху пухената възглавница, толкова по-добре.
Мюз се изпречва пред мен.
— Трябва да се успокоиш, Коуп.
— Все не мога да запомня, Мюз — отвръщам аз, — ти мой сътрудник ли си или психиатър?
Тя вдига ръце в знак, че се предава, и ме пуска да мина. Заемам мястото си в очакване на съдията. Какво си е мислил тъпият му Боб?
В някои дни залата ври и кипи, без това да има каквото и да било значение за делото. Този е такъв, Флеър и Морт знаят, че са загазили здравата. Искат да се изключи порнографският филм от масата на доказателствата, защото не сме им го били предоставили по-рано. Опитват да пледират за опорочаване на процеса. Прибягват до хватки от всякакво естество, предоставят нови доказателства, експертни становища, документи и доказателствени искания. Стажантите и техническите им сътрудници явно не са мигнали тази нощ.
Съдията Пиърс слуша с отпуснати рошави вежди. Подпрял е брадичка с ръка и има много, ама много, съдебен вид. Не прави коментари. Използва фрази от рода на „за сведение“. Аз не се притеснявам. Те не разполагат с нищо. Но една мисъл не ми дава мира. Като някакъв червей започва да ме гризе отвътре. Те са ми вдигнали мерника. И то яко.
Не могат ли да направят същото със съдията?
Гледам лицето му. То не изразява абсолютно нищо. Наблюдавам очите му, търся някакъв знак. Не откривам нищо, но и този факт нищо не означава.
Приключваме към три следобед. Връщам се в кабинета и проверявам съобщенията. От Грета — ни вест. Търся я пак. Нищо. Опитвам с мобилния на Боб. Още по-голямо нищо. Оставям съобщения.
Гледам двата портрета — на състарения Джил Перес и на мъртвия Маноло Сантяго. После се обаждам на Люси. Тя отговаря след първия сигнал.
— Здрасти — казва и за разлика от снощи долавям в гласа й жива нотка. Това отново ме връща в миналото.
— Здрасти.
Настъпва особена, почти ведра пауза.
