Изразът й не насърчава понататъшни въпроси. Този Едуардо ще да е черната овца на фамилията. Помня приказките на Джил, че е гангстер или нещо подобно, но тогава не му вярвах много-много. Посочвам момичето.
— Спомням си Джил да разправя за нея — започвам аз. — На колко беше тогава, с две повече? Той казваше, че се готви за колеж.
— Гленда е адвокат — отвръща госпожа Перес, изпъчила гърди. — Завърши Колумбийския.
— Аз също.
Госпожа Перес се усмихва. Връща се на дивана.
— Томас живее в съседното жилище. Избихме една обща стена.
— Сам ли живее?
— Да.
Кимвам и също сядам. Защо ли питам за всичко това? Любопитно ми е. Дали знае за брат си, какво се е случило с него, къде е бил през последните двайсет години?
Люси не е ставала от мястото си. Мълчи и ме оставя да владея положението. Попива всичко, оглежда наоколо, приела сякаш отново ролята на психолог.
Госпожа Перес ме гледа изпитателно.
— За какво сте дошли?
— Намереното тяло е на Джил.
— Вече ви обясних, че… Показвам й кафеникавия плик.
— Какво е това?
Изваждам горната снимка. Старата, от лагера. Поставям я върху масичката за кафе. Тя се вторачва в образа на своя син. Следя лицето й за някаква реакция. Нищо не се променя, или може би промяната е толкова надълбоко, че не мога да я забележа. За известно време й няма нищо. След това, без какъвто и да било преход, всичко рухва. Маската се разпада, за да остави незащитена картината на пълно опустошение. Майката затваря очи.
— Защо ми показвате това?
— Заради белега.
Очите остават затворени.
— Казахте, че белегът на Джил е върху дясната ръка. Погледнете снимката. На лявата е.
Тя не проговаря.
— Госпожо Перес.
— Този човек не е моят син. Моят син бе убит от Уейн Стъйбънс преди двайсет години.
— Не.
Бъркам в плика. Люси се накланя напред. Тя още не е виждала тази снимка. Изваждам я.
— Това е Маноло Сантяго от моргата.
Люси трепва.
— Как му е името?
— Маноло Сантяго.
Тя изглежда като ударена от гръм.
— Какво има? — питам аз.
Дава ми знак да не задълбавам. Карам нататък:
— А това тук — плъзгам върху масата последната снимка — е компютърна обработка на първата снимка. Използвана е специална програма за прогнозиране на възрастовите изменения. С други думи, моят човек от лабораторията е взел момчешката снимка на Джил, за да я състари с двайсет години. След това е наложил върху получения образ голото теме и брадата на Маноло.
Поставям снимките редом.
— Хвърлете един поглед, госпожо Перес.
Тя отваря очи. Гледа дълго.
— Има някаква прилика, може би. Това е. Или сте на мнение, че всички латиноамериканци си приличат като капки вода?
— Госпожо Перес.
Люси се обръща за пръв път към майката, откакто сме влезли.
— Защо никъде не се виждат снимки на Джил?
Люси посочва лавицата на камината. Погледът на госпожа Перес не проследява указаната с пръст посока. Тя се втренчва в Люси.
— Имате ли деца, госпожице Силвърстейн?
— Не.
— Тогава няма как да разберете.
— При цялото ми уважение към вас, госпожо Перес, това са пълни глупости.
Госпожа Перес изглежда като току-що изяла шамар.
— Там е пълно със снимки от времето, когато децата са били малки, когато Джил е бил жив. Но нито една негова снимка! Аз съм консултирала родители, изпаднали в подобно положение. Те всички държат снимки на подходящо място. Без изключение. Освен това излъгали сте по отношение ръката с белега. Не сте забравили. Една майка не прави такива неща. Виждате тези снимки тук. Те не лъжат. И последно: Пол не ви е нанесъл съкрушителния удар.
Това, последното, нямам представа какво е. Така че си трая.
— Има и ДНК анализ, госпожо Перес. Получихме резултатите на път за тук. Те не са окончателни, но говорят за съвпадение. Това е вашият син.
Но и нея си я бива.
— ДНК ли? — крещи госпожа Перес. — Никому не съм давала разрешение за ДНК анализ.
— Полицията не се нуждае от вашето разрешение. Та нали сама твърдите, че Маноло Сантяго не ви е син.
— Но как те… как са получили моя проба?
Време е да се намеся:
— Нямаме право да ви съобщим.
— Вие… вие имате право да направите това?
— Да, можем.
Госпожа Перес се свлича на дивана. Дълго време не проговаря. Ние чакаме.
— Лъжете.
— Какво?
— Резултатите ви са грешни — казва тя, — или пък лъжете. Оня мъж не е моят син. Моят син бе убит преди двайсет години. Както и сестра ви. Загинаха в лагера на вашия баща, тъй като бяха оставени без надзор. И двамата преследвате духове. Това е.
Поглеждам към Люси с надежда тя да измисли нещо. Госпожа Перес се надига.
— А сега искам да си вървите.
— Моля ви — обаждам се аз. — Моята сестра също изчезна онази нощ.
— Не мога да ви помогна.
Понечвам да кажа още нещо, но Люси ме отказва с движение на главата. Решавам, че е най-добре да се оттеглим за прегрупиране на силите и набелязване нов план за действие.
Вече отвъд вратата чуваме гласа й:
— Не идвайте повече. Оставете ме насаме със скръбта.
— Мислех, че синът ви е умрял преди двайсет години.
— Времето не лекува — отвръща госпожа Перес.
— Така е — доразвива тази мисъл Люси. — Но настъпва момент, когато повече не ти се иска да оставаш насаме със скръбта.
Люси спира дотук. Вратата се хлопва. Вмъкваме се в колата и аз питам:
— Какво ще кажеш?
— Госпожа Перес лъже. Определено.
