— Имам адреса на господин и госпожа Перес — съобщавам аз. — Ще ми се да направя още един опит.
— Кога?
— Сега. Не е далеч от тебе. Мога да те взема пътьом.
— Чакам те.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Видът на Люси е приказен. Облякла е тесен зелен пуловер, който прилепва точно толкова, колкото е нужно. Косата й е опъната назад в конска опашка. Зад едното ухо е оставила свободен кичур. Снощи носеше очила и видът й с тях ми хареса.
Залавя се за дисковете ми още щом влиза в колата.
— Кънти Кроуз — констатира тя. — „През август“ и всички останали.
— Харесват ли ти?
— Най-добрият дебют за последните две десетилетия.
Кимвам.
Пъха диска в процепа. Разнася се мелодията на „Тук някъде“. Возим се и слушаме. Когато Адам Дъруиц запява за някаква жена, която трябвало да му удари едно питие, а светът й се рушал, хвърлям бърз поглед към нея. Очите й са овлажнели.
— Как се чувстваш?
— Какви други дискове имаш?
— Какво ти трябва?
— Нещо разюздано и секси?
— Мийтлоаф. — Показвам й диска. — Малко от „Пъклен удар“?
— О, господи — възкликва тя, — нима помниш?
— Рядко пътувам без тях.
— Ще си останеш безнадежден романтик — казва Люси.
— Какво ще кажеш за „Рай в светлината на контролното табло“?
— Добре, но превърти до мястото, в което тя го кара да й се закълне във вечна любов, преди да му пусне.
— Да му пусне — повтарям аз. — Обичам този израз.
Тя се извръща цяла към мен.
— А ти какви думи използва тогава?
— Най-вероятно изпитаната си сваляческа фраза.
— И тя е?
Добавям към обичайния си глас хленчеща нотка:
— Моля те! Моля те, ненагледна моя, моля те!
Тя се разсмива.
— Защо, при теб свърши работа — правя се на обиден.
— Да, ама на мен ми е слаб ангелът.
— Вярно, съвсем забравих.
Тя ме плясва игриво по ръката. Аз се усмихвам. Люси се извръща. Известно време слушаме смълчани Мийтлоаф.
— Коуп.
— Какво?
— Ти ми бе първият.
За малко да скоча върху спирачките.
— Нарочно се правех на друга. Баща ми и аз, цялата тая история със свободната любов. Но аз нямах нищо общо. Ти бе първият. Първият мъж, когото съм обичала.
Надвисва плътна тишина.
— След това прасках всеки срещнат, разбира се.
Поклащам глава и поглеждам вдясно. Тя пак се усмихва. Правя десен завой по нахаканата команда на навигационната ми система.
Семейство Перес обитава жилище в ограден комплекс на Парк Ридж.
— Очакват ли ни? — пита Люси.
— Не.
— Откъде знаеш, че са си у дома?
— Позвъних точно преди да те взема. Моят номер не излиза на дисплея при обаждане. Когато чух гласа на госпожа Перес, измучах че търся Харолд. Тя каза, че бъркам номера. Извиних се и затворих.
— Бре, много те бива.
— Гледам да не бие на очи.
Излизаме от колата. Теренът е грижливо поддържан. Въздухът мирише силно на някакъв цвят. Не мога да определя какъв именно. Може би люляк. Миризмата е прекалено наситена, сякаш някой е излял евтин шампоан.
Вратата се отваря, преди да съм почукал. Госпожа Перес. Не поздравява и няма особено приветлив вид. Наблюдава ме под вежди и мълчи.
— Трябва да поговорим — обаждам се аз.
Погледът й се отмества към Люси.
— Вие коя сте?
— Люси Силвърстейн — отговаря тя.
Госпожа Перес затваря очи.
— Дъщерята на Айра.
— Да.
Раменете й са мъчително приведени.
— Може ли да влезем? — питам аз.
— И ако откажа?
Гледам я твърдо в очите.
— Няма да оставя нещата така.
— Кои неща? Оня мъж не е моят син.
— Моля ви — настоявам аз, — само пет минути.
Госпожа Перес въздъхва и прави крачка встрани. Влизаме. Миризмата на шампоан става още по-силна. Прекалено силна. Тя затваря вратата и ни повежда към дневната.
— Господин Перес у дома ли е?
— Не.
Откъм спалните се разнася шум. В ъгъла се виждат някакви картонени кутии. От надписите личи, че са пълни с лекарства. Оглеждам стаята. Като изключим кутиите, всичко е така подредено, така умело нагласено, че ще речеш, купили са мостреното жилище.
Има и камина. Приближавам я. Върху лавицата над огнището са подредени семейни снимки. Разглеждам ги. Няма портрети на родителите, нито на Джил. Цялото пространство е изпълнено с образи на — както предполагам — неговите двама братя и сестра.
Един от братята е в инвалидна количка.
— Това е Томас — обяснява майката и сочи усмихнато момче в количка по време на абсолвентска церемония в университета Кийн. — Има ЦП. Знаете ли какво е това?
— Церебрална парализа.
— Да.
— На колко години е?
— Сега е на трийсет и три.
— А този кой е?
— Едуардо — отвръща тя.
