— Твърдеше, че разполага с информация за вас.
— Нещо не връзвам. Значи Джил Перес идва в агенцията…
— За нас той бе Маноло Сантяго.
— Добре де, Маноло Сантяго се изтъпанва пред вас и заявява, че разполага с компромати за мен.
— Компромат е малко пресилено, Пол.
— Наричайте ме прокурор Коупланд — отвръщам аз. — Значи такава е вашата задача. Да изровите нещо уличаващо за мен. За да ме принудите да се откажа от делото.
Тя не отговаря, а и не е нужно.
— При това положение няма как да се позовете на професионалната тайна в отношенията доверител- довереник и затова ще говорите с мен. Защото Флеър никога не би допуснал клиентът му да прибегне до това. Дори Морт, който си е тъпанар, не е изпаднал дотам. Е. Дж. Дженрът ви е наел на своя глава всичките.
— Нямам право да говоря по въпроса. Пък и честно казано, няма как да го знам. Аз съм оперативен агент — не преговарям с клиенти.
Пет пари не давам за вътрешните правила на агенцията й, но думите й сякаш подкрепят моята теза.
— И така, Маноло Сантяго пристига при вас с твърдението, че разполага с информация за мен. После какво?
— Той не каза от какъв характер е тази информация. Прави се на недостъпен. Иска пари. При това много.
— И вие съобщавате на Дженрът.
Тя свива рамене.
— И Дженрът е готов да плати. Започнете оттук.
— Ние поискахме доказателства. Маноло започва да дрънка, че трябвало да уточни някои подробности. Но важното е друго. Вече го бяхме проучили и знаехме, че името е фалшиво. Знаехме обаче и това, че той разполага с нещо голямо. Даже огромно.
— Като например?
Помощникът ни донася вода. Рая отпива.
— Той ни каза, че знае истината за онова, което се е случило с четирите деца в онази гора. И е в състояние да докаже, че вие сте излъгали тогава.
Аз мълча.
— Как стигна до вас?
— Какво имате предвид?
Но аз размислям.
— Вие ли заминахте за Русия да ровите около миналото на родителите ми?
— Не бях аз.
— Не, имам предвид ваш човек. Освен това вие сте знаели за онези убийства, както и това, че съм разпитван от шерифа. Така че…
Ето че ми просветна.
— Така че започвате да разпитвате всички, които имат някакво отношение към случая. Знам, че сте пратили човек и при Уейн Стъйбънс. Значи сте ходили и при семейство Перес, нали?
— Не знам това, но би било логично.
— Именно така Джил научава. Вие отивате при родителите му. Майката или бащата му казват. Той съзира възможност да изкара някоя пара. Идва при вас. Не ви съобщава кой е в действителност. Обаче разполага с интересна за вас информация. И те ви изпращат, за да го… хм… прелъстите.
— Да се сближа с него, не да го прелъстявам.
— Не по врат, ами по шия. Той захапа ли въдицата?
— Почти всички го правят.
Сещам се за думите на Сингъл. Не ми се ще да ги чувам отново.
— Какво ви каза той?
— Почти нищо. Че през онази нощ сте били с момиче. Някоя си Люси. Само това знам, казвам ви. На другия ден го потърсих по телефона, но се обади инспектор Йорк. Останалото ви е известно.
— Значи Джил е трябвало да ви набави доказателство, за да си осигури голямата печалба?
— Да.
Мисля върху това. Ходил е при Айра Силвърстейн. С каква цел? Какво би могъл да научи от Айра?
— Джил каза ли нещо във връзка със сестра ми?
— Не.
— Спомена ли нещо например за Джил Перес? Или друга от жертвите?
— Нищо. Правеше се на недостъпен, нали ви казах. Но личеше, че разполага с нещо важно.
— И изведнъж гушва букетчето.
Тя се усмихва.
— Можете да си представите какво си помислихме ние.
Идва келнерът и взема поръчката ни. Аз искам специална салата. Рая — чийзбургер.
— Цял съм в слух — обаждам се аз.
— Някакъв заявява, че разполага с уличаваща информация за вас. Готов е да ни я предостави срещу пари. И ето, че преди да успее да ни я снесе, ритва камбаната. — Рая отчупва парченце хляб и го топи в зехтин. — Вие какво бихте си казали в подобен случай?
Пропускам очевидния отговор.
— А след смъртта на Джил вашата задача се промени, така ли?
— Да.
— Наредиха ви да се сближите с мен.
— Да. Реших, че моята сълзлива калкутска история ще свърши работа. Имате вид на такъв човек.
— Какъв?
Тя свива рамене.
— Ами такъв тих, де да знам и аз. Но не се обадихте, та се наложи аз да ви търся.
— Стаята в онова общежитие, дето уж Джил живял там…
— Ние я наехме. Опитвах се да изкопча нещо от вас.
— И аз ви казах едно-друго.
— Да. Но нямаше как да разберем дали казвате истината. Никой не повярва, че Маноло Сантяго е Джил Перес. Предположиха, че е някакъв роднина.
— А вие?
— Аз ви повярвах.
— Казах ви и това, че Люси ми е била приятелка.
— Това ни беше вече известно. Даже я бяхме открили.
— Как?
— Ами нали сме детективска агенция. Това ни е работата. Но според Сантяго тя също е излъгала относно случилото се тогава. Затова решихме че прекият разговор няма да свърши работа.
— Тогава пробутахте дневниците. — Да.
— Откъде получихте информация, за да ги съставите?
— Не знам.
— След това нареждате на Лони Бъргър да я следи.
Тя не си дава труд да отговори.
— Нещо друго? — питам аз.
— Няма друго. Всъщност това, че разбрахте всичко, ме облекчава в известен смисъл. Нямах никакви проблеми, докато ви смятах за убиец. А сега цялата работа се размириса.
Ставам на крака.
— Може да ви призова като свидетел.
— Нищо няма да кажа.
— Да бе — съгласявам се аз, — все това чувам.
