Поглеждам часовника. Осем и половина вечерта.
— Да взема да си вървя — казвам.
— Добре.
— Ами ти, Мюз?
— Аз имам още малко работа.
— Късно е вече. Отивай си.
Тя не ми обръща внимание.
— Тия Дженрът и Маранц наистина са се захванали здравата с теб.
— Ще се оправя.
— Знам, че ще се оправиш. Просто се питам докъде ли може да стигне един родител, когато закриля детето си.
На върха на езика ми е да отговоря, че ги разбирам напълно, че самият аз имам дъщеря и бих направил всичко възможно, за да я предпазя от беда, но си давам сметка, че би прозвучало прекалено нравоучително.
— Нищо не може да ме изненада, Мюз. Сама работиш тук всеки ден и виждаш на какво са способни хората.
— Точно за това говоря.
— За кое?
— Дженрът и Маранц научават, че се гласиш за по-висок пост. Решават, че това е слабото ти място. И ето че се втурват подире ти. Правят всичко възможно, за да ти вгорчат живота. Умно. И други на тяхно място биха се поразровили наоколо. Все пак делото ти далеч не бе в кърпа вързано. Смятали са, че като разбереш с каква информация разполагат, ще се дръпнеш.
— Сбъркали са сметките. И?
— И наистина ли мислиш, че ще се откажат просто ей така? Или ще продължат да те преследват? Или пък съдията Пиърс има някаква причина, за да ви вика всичките в кабинета си утре?
Когато се прибирам у дома, заварвам имейл от Люси.
Помниш ли, как предлагахме един на друг различни песни? Не знам дали си чувал тази тук. Няма да бъда дотам пряма, че да поискам да си мислиш за мен, докато я слушаш.
Но се надявам да го сториш.
Зареждам прикачената мелодия. Сравнително рядко изпълнение на Брус Спрингстийн под заглавие „Отново в твоите обятия“. Седя пред компютъра и слушам. Брус пее за равнодушие и разкаяние, за всичко захвърлено и загубено, за желанието да си го върне, а накрая моли да бъде отново приет в нейните обятия.
Започвам да плача.
Седнал тук самичък, заслушан в тази песен, аз мисля за Люси, за онази нощ, и разбирам, че плача за първи път, откакто почина жена ми.
Зареждам мелодията на МП-3 и го отнасям в спалнята. Пускам я отново. И пак. И след малко ме оборва сънят.
На другата сутрин Рая ме очаква пред бистро „Джанис“ в Хохокъс, малко селище в Ню Джърси. Никой не знае със сигурност, дали градчето се нарича Хохокъс или Хоу Хоу Къс, или пък Хо-Хо-Къс. Според някои източници и трите варианта са производни от дума в езика на племето Лени Ленапе, обитавало тези места преди холандците да започнат да ги заселват през 1698 година. Не съществува обаче нито едно убедително доказателство в подкрепа на който и да било вариант, така че любителите на дискусии по повод отколешни времена си имат постоянна тема за спор.
Рая носи тъмносини джинси и широко отворена около шията бяла блуза. Убиец. Абсолютен убиец. Красотата има своя неизбежен ефект независимо от това, че вече са ми известни нейните намерения Аз съм ядосан и допълнително мотивиран от това, но не мога да противостоя на този магнетизъм, заради което ми идва да се напсувам.
От друга страна, макар и така млада и красива, тя не може да се класира до Люси и аз си давам ясно сметка за това. Този извод ми се нрави. Залавям се за него. При мисълта за Люси през лицето ми преминава странна усмивка. Дишането ми се забързва леко. Винаги ставаше така едно време. Ето че става и сега. Иди я разбери любовта.
— Така се радвам, че се обадихте — започва Рая.
— И аз се радвам.
Рая докосва бузата ми с устни. От нея се разнася едва доловимо ухание на лавандула. Насочваме се към едно сепаре в бистрото. Поразителна фреска, изобразяваща обядващи хора в естествена големина, рисувана от щерката на собственика, заема цяла една стена. Всички нарисувани очи сякаш ни гледат. Нашето сепаре е последно в редицата, разположено е под гигантски стенен часовник. Редовен посетител съм на бистро „Джанис“ вече четири години. Досега не съм видял нито един път този часовник да показва точното време. Шегичка на собственика, предполагам.
Настаняваме се. Рая ме дарява с най-ефектната си ослепителна усмивка. С мисъл за Люси парирам ефекта от нея.
— И така — казвам аз, — вие значи сте частен детектив.
Заобикалките няма да свършат работа в дадения случай. Не разполагам нито с време, нито с търпение за тази цел. Доразвивам мисълта си, като й отнемем възможността да отрече.
— Работите в НДКТ, Нюарк, щат Ню Джърси. С индийския ресторант нямате никаква връзка. Трябваше да го разбера още когато жената там не можа да се сети коя сте.
Усмивката й трепва, но запазва киловатите си. Тя свива рамене.
— Как ме изчислихте?
— Ще ви кажа по-късно. Каква част от казаното от вас бе лъжа?
— Не голяма.
— Ще продължите ли с версията, че не знаете кой е Маноло Сантяго?
— Тази част отговаря на истината. Не знаех, че е Джил Перес, преди вие да ми го кажете.
Това ме обърква.
— Как се запознахте с него в действителност?
Тя се обляга назад и кръстосва ръце.
— Не съм длъжна да разговарям с вас, нали знаете? Това си е работа между мен и адвоката, който ме нае.
— Ако Дженрът ви е наел посредством Морт или Флеър, можете да се позовете на подобен аргумент. Обаче има един проблем. Вие разработвате мен. Не съществува никакъв начин да свържете Джил Перес със случая Дженрът-Маранц.
Тя не казва нищо.
— И след като никакви скрупули не ви пречат да правите това, аз пък ще се заема с вас. Допускам, че не е трябвало да бъдете разкрита. Няма нужда и в НДКТ да разберат, че сте. Аз помагам на вас, вие на мен. Танто за танто. Може и вие да добавите някое клише.
Това я развеселява.
— Срещнах го на улицата. Точно както ви го описах.
— Но не случайно.
— Не, не случайно. Задачата ми беше да се сближа с него.
— Защо точно с него?
Джо, собственикът на бистро „Джанис“ — това е името на неговата съпруга и главен готвач, — изниква край масата. Представям го. Той целува ръка. Аз се мръщя насреща му. Той отминава.
