— И как се казваха, Лони?
— Не знам. Бяха частни детективи. Това е. Наети били от семейството на една от жертвите.
На една от жертвите. Лъжа. Нагла лъжа. Това е НДКТ, най-голямата детективска агенция в Нюарк. Нещата започват бързо да се навързват. Все повече от тях.
— Споменаха ли името на своя клиент?
— Не. Казаха, че е поверително.
— Сто на сто. Друго какво казаха?
— Казаха, че фирмата им разследва онези отдавнашни убийства. И че не вярват в старата версия за Летния касапин.
Поглеждам Люси. Тя е наясно с резултата от срещите ми с Уейн Стъйбънс и Джеф Бъргър. Обсъждахме онази нощ, собствената си роля тогава, допуснатите грешки, някогашната увереност в това, че и четиримата са мъртви, паднали от ръката на Уейн Стъйбънс.
Не знаем какво да мислим от тук нататък.
— Друго?
— Това е всичко.
— Стига вече, Лони.
— Само това знам, кълна ви се.
— Не мисля така. Тези типове изпращат записките на Люси в очакване на някаква реакция от нейна страна, нали така?
Той мълчи.
— От теб се иска да я наблюдаваш. Иска се да им казваш какво виждаш и какво чуваш. Точно затова идваш при нея вчера и разказваш цялата измишльотина за това как си попаднал на сведения за нейното минало. С надежда тя да ти се довери. Това е част от задачата ти, нали? Трябвало е да се възползваш от нейното доверие и се добереш до най-съкровените кътчета на душата й.
— Не беше така.
— Точно така е било. Предложиха ли ти възнаграждение в случай, че се добереш до нещо?
— Възнаграждение ли?
— Да, Лони, възнаграждение. Допълнителни пари например?
— Не го направих за пари.
Поклащам глава.
— Това е лъжа.
— Какво?
— Нека не си разправяме глупости, как всичко е от страх да не те разкрият или от благородно желание да помогнеш при изобличаване на убиеца. Платиха ти, нали?
Понечва да отрече. Пресичам тази възможност.
— Моите инспектори — пояснявам аз, — същите които се добраха до арестите ти, имат достъп до информация за банковите сметки. Те са напълно способни например да научат, ако някой внесе по нечия сметка, да кажем, пет хиляди долара. Както си сторил ти преди пет дни в клона на „Чейс Манхатън“ в Уест Ориндж.
Готовата да излъже уста се затваря. Трябва да благодаря Богу за следователските качества на Мюз. Наистина е невероятна.
— Нищо противозаконно не съм сторил — обажда се Лони.
— По този въпрос може да се спори, но точно сега нямам настроение за това. Кой написа опусите?
— Не знам. Дадоха ми листове и ми казаха да й ги пращам един по един.
— А не ти ли казаха по какъв начин са се добрали до тази информация?
— Не.
— Ама хич?
— Казаха, че разполагат с източници. Ами че те знаеха абсолютно всичко за мен. Знаеха и за Люси. Но искат вас. Там е цялата работа. Всичко, което успея да изкопая от нея за Пол Коупланд — само това ги интересува. Може би мислят, че вие сте убиецът.
— Не, Лони, не мислят това. По-скоро си мислят, че ти си един кретен, който може да им помогне в окалването на името ми.
Объркан е. Лони полага огромни усилия, за да изглежда объркан. Хвърля поглед към Люси.
— Наистина съжалявам. Не бих направил нищо, за да те нараня. Знаеш много добре.
— Направи ми една услуга, Лони — отвръща тя. — Да не те виждам!
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Александър Сикерский — „Саш“ — е сам в луксозния си апартамент на последния етаж.
Човек привиква към обстановката у дома. Така е устроен светът. Започва да се чувства уютно. Прекалено уютно за човек с неговия житейски старт. Сегашният му начин на живот е онзи, към който се е стремял. Задава си въпроса дали е още онзи корав мъжага от миналото, дали все още може да прониква в онези кабинети и тайни помещения без страх. Отговорът — той знае това — е отрицателен. И не заради старостта, а заради удобствата.
Като малък Саш попада заедно със семейството си в капана на ужасната ленинградска обсада. Нацистите затварят обръча около града и причиняват нечувани страдания на неговото население. На 21 октомври 1941 година Саш навършва пет годинки, едва месец след началото на блокадата. Той ще навърши шест, а после седем, а тя не свършва. През януари 1942, когато дажбите спадат до осемдесет и пет грама хляб на ден, дванайсетгодишният му брат Гаврил и осемгодишната сестричка Альона умират от глад. Саш оцелява, като яде подивели домашни животни. Основно котки. Всички са чували тези истории, но никой не може да си представи истинския ужас и болка. Човек е безсилен. Просто трябва да го понесе.
Но даже и това, даже този ужас може да бъде приет. С него се свиква. Също както с удобствата.
Саш си спомня първото пристигане в САЩ. Храна може да се купи навсякъде. Няма ги дългите опашки. Той си купува пиле и го слага във фризера. Не може да повярва. Пиле. Буди се нощем, потънал в студена пот. Отива при фризера и съзерцава своето пиле. Изпълва го чувство за сигурност.
И до ден днешен го прави.
Повечето му стари колеги съжаляват за отминалите дни. Липсва им властта. Неколцина се завърнаха у дома, но повечето са тук. Те са сурови мъже. Наел е някои, защото им има доверие и иска да помогне. Всички те са хора с минало. А когато им стане тежко и тези стари другари от КГБ започнат да изпитват особено остро самосъжаление — Саш е сигурен в това, — те също отварят хладилниците и започват да се радват на постигнатото.
Когато умираш от глад, не мислиш за щастие и себереализация. Добре е да се помни това.
Живееш сред този прекален разкош и направо се изгубваш. Не ти пука за глупости като духовност, вътрешно здраве, удовлетворение и човешки контакт. Нямаш дори представа колко си щастлив. Нямаш понятие какво значи да си гладен, да виждаш как се превръщаш в скелет, да седиш и да наблюдаваш безпомощно как някой, когото обичаш, който иначе си е здрав и прав, бавно умира, а някаква част от теб самия, някаква ужасяващо подчинена на инстинктите част е почти щастлива, защото днес ще изядеш не хапка, а хапка и половина от горчивия хляб.
Който си мисли, че сме нещо по-различно от животни, има много здраве. Всички човеци са жестоки диваци. Просто ситите ги мързи. Не им се налага да убиват, за да се сдобият с храна. Затова се издокарват в скъпи дрехи и си намират така наречени възвишени идеали, та сами да повярват, че стоят над тези неща. Глупости на търкалета. Просто диваците са по-гладни. И в това се състои цялата разлика.
Човек прави страховити неща, за да оцелее. Който не знае това, нищо не знае.
Съобщението е прието от неговия компютър.
Така става в наши дни. Не по телефона и не лично. Компютри. Имейли. Толкова е лесно да влезеш във връзка с някого, без да бъдеш открит. Чуди се как би могъл старият съветски режим да се справи с Интернет. Контролът над информацията заемаше огромна част от тяхната дейност. Но какъв контрол може да се упражнява върху Мрежата? А може и да няма кой знае каква разлика. В крайна сметка врагът бива залавян благодарение на информационно изтичане. Хората дрънкат прекалено много. Продават се един другиго.
