— За какво ме молиш?
— Не мога повече да се връщам там. Не разбираш ли? Не мога.
— То не е в състояние да те нарани повече.
Той продължава да стиска лице в длани. Раменете му се тресат.
— Горките деца.
— Айра. — Изглежда толкова изтормозен. Тя казва: — Татко.
— Всички изпортих.
— Не е вярно.
Риданията му са вън от контрол. Люси коленичи пред него. Усеща как сълзите напират и в нейните очи.
— Моля те, татко, погледни ме.
Той не го прави. Сестрата, Ребека, провира глава през открехнатата врата.
— Ще отида да му донеса нещо — казва тя.
Люси я спира с ръка.
— Недейте.
Айра изпуска ново ридание.
— Мисля, че има нужда от нещо за успокояване.
— Още не — отвръща Люси. — Ние само… оставете ни, моля, насаме.
— Аз нося отговорност.
— Нищо му няма. Разговорът ни е чисто личен. Той се развълнува. Това е всичко.
— Ще извикам лекарката.
Люси понечва да й каже да не го прави, но тя изчезва от вратата.
— Чуй ме, Айра, моля те. — Не…
— Какво му каза?
— Трябваше да опазя всички. Нали разбираш?
Тя не разбира. Хваща главата му в длани и се мъчи да я изправи. Плачът му почти я поваля назад. Оставя го. Той се дръпва и събаря стола. Свива се в ъгъла.
— Не!
— Нищо няма, татко. Само…
— Не!
Сестра Ребека е отново тук в компанията на две други жени. В едната Люси разпознава лекарката. Другата, вероятно също сестра, държи спринцовка.
Ребека проговаря:
— Всичко е наред, Айра.
Започват да се приближават към него. Люси препречва пътя им.
— Вървете си — казва тя.
Лекарката — на гърдите й е закачено картонче с името Джули Контручи — се прокашля.
— Той е превъзбуден.
— Аз също — отвръща Люси.
— Моля?
— Казвате, че е превъзбуден. Голяма работа. Възбудата е част от живота. И аз съм превъзбудена понякога. Случва се и на вас, нали? Защо за него да е забранено?
— Защото не е добре.
— Много си е добре. Нужен ми е в ясно съзнание още няколко минути.
Айра издава поредно ридание.
— Според вас това тук е ясно съзнание?
— Имам нужда от още малко време.
Доктор Контручи скръства ръце пред гърди.
— Това не зависи от вас.
— Аз съм му дъщеря.
— Баща ви е постъпил тук по собствена воля. Може да излиза и влиза когато желае. Никой съд не го е поставил под запрещение. Всичко зависи от него.
Контручи обръща поглед към Айра.
— Искате ли успокоително, господин Силвърстейн?
Очите на Айра бягат насам-натам като на подгонено животно, в каквото се е превърнал внезапно.
— Кажете, господин Силвърстейн.
Той се вторачва в дъщеря си. Заплаква отново.
— Нищо не му казах, Люси. Какво бих могъл да кажа?
Отново ридае. Лекарката поглежда към Люси. Люси гледа баща си.
— Всичко е наред, Айра.
— Обичам те, Люси.
— И аз те обичам.
Сестрите приближават. Айра протяга ръка. Усмихва се сънено, когато иглата прониква под кожата. Това връща мислите на Люси към детството. Той пуши марихуана пред нея, без да се притеснява. Вижда го да поема дълбоко дим със същата усмивка и се пита защо ли му е всичко това. Спомня си как тази зависимост се засили след лагера. В детските й години наркотиците си бяха просто част от него — част от „движението“. Но сега си задава въпроси. Да не би да е като нейното пиене? Дали е проява на генетична зависимост? Или пък Айра, също като нея, прибягва до външни средства — наркотици, алкохол, — за да избяга, да притъпи чувствата, да избегне острието на истината?
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
— Шегувате се, нали?
Специален агент Джеф Бедфорд от ФБР седи с мен край маса в стандартна квартална закусвалня от ония с алуминиева фасада отвън, а отвътре — снимки на местни величия с автограф. Бедфорд е контешки издокаран и с щръкнали встрани мустаци. Сигурен съм, че съм виждал такива и в нормалния живот някъде, но не мога да се сетя къде и кога.
— Не се шегувам.
Пристига сервитьорка. Не ни нарича сладури. Ненавиждам това обръщение. Бедфорд изучава обедното меню, но поръчва само кафе. Схващам намека и правя същото. Подаваме й менютата. Бедфорд я изчаква да се отдалечи.
— В това, че Стъйбънс е извършителят, не може да има ни капка съмнение. Той уби всички онези хора. Никога не е имало колебания по този въпрос в миналото. Няма и сега. Дори сянка от съмнение. Абсолютно никакво.
— Първите убийства. Четирите в гората…
— Какво за тях?
— Няма доказателства за негово участие в тях.
— Няма физически доказателства. Така е.
— Четири жертви — казвам аз. — Две жени. Марго Грийн и сестра ми. Това нищо ли не ви говори?
— Какво трябва да ми говори?
— Никоя от останалите жертви на Стъйбънс не е жена.
— Така е.
— Всички са от мъжки пол на възраст между шестнайсет и осемнадесет години. Това не ви ли изглежда странно?
Той ме поглежда така, сякаш внезапно ми е поникнала втора глава.
— Вижте какво, господин Коупланд, съгласих се да се срещна с вас, първо защото сте областен прокурор и второ, защото сестра ви загина от ръката на онзи звяр. Тази линия на разговор обаче…
— Току-що се видях с Уейн Стъйбънс — казвам аз.
— Известно ми е. Но нека ви кажа нещо. Той е психопат и изключително ловък патологичен лъжец.
