нали?
Мълча.
— Нещо се е променило. Виждам го по лицето ти. За първи път в живота си ти се замисляш сериозно по въпроса дали имам нещо общо с онази нощ. И ако наистина си научил нещо ново, твой дълг е да ми го съобщиш.
— Нямам никакви задължения, Уейн. Ти не си съден за тези убийства. Беше съден и осъден за убийствата в Индиана и Вирджиния.
Той разперва ръце.
— Тогава какво ще загубиш, ако ми кажеш?
Обмислям въпроса. Има право. Ако му кажа, че Джил Перес е бил доскоро жив, това с нищо не променя нещата, защото той не е осъден за този случай. Но това хвърля сянка върху всичко останало. Случаите със серийни убийци са в буквален и преносен смисъл къщи, пълни с духове. Ако се окаже, че една от жертвите не е била убита — или поне не когато се предполага и не от този убиец, — един дух изчезва от къщата и тя може лесно да се сгромоляса. Засега решавам в полза на дискретността. Така или иначе, нищо не бива да се казва, преди да имаме безспорни резултати от ДНК анализа на Джил. Поглеждам го. Луд ли е наистина? Досега бях убеден в това. Но как да бъда сигурен? Във всеки случай повече няма да науча днес. Затова ставам на крака.
— Довиждане, Уейн.
— Довиждане, Коуп. Насочвам се към вратата.
— Коуп.
Обръщам се.
— Знаеш, че не съм ги убил, нали? Не отговарям.
— А след като не съм ги убил — продължава той, трябва хубавичко да си помислиш за всичко, което се случи в онази нощ — не само на Марго, Дъг, Джил и Камил, но и на мен. А и на теб.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Айра, погледни ме за секунда.
Люси е изчакала баща й да изпадне в момент на просветление. Седи срещу него в собствената му стая. Айра е извадил днес старите си плочи. Вижда се обложка с дългокосия Джеймс Тейлър върху албума „Сладкия бейби Джеймс“ и друга на Битълс — групата пресича „Аби роуд“, а Пол е бос и поради тази причина „супер“. Марвин Гей си е сложил шалче за изпълнението на „Какво става“, а Джим Морисън кипри меланхоличната си секси осанка върху корицата на оригиналния албум „Двери“.
— Айра, чуваш ли ме?
Той се усмихва на някаква стара снимка от лагерните времена. Жълтото фолксвагенче костенурка е украсено от най-големите момичета. Те са го накичили цялото с цветя и разнообразни лепенки. Айра е застанал по средата със скръстени на гърдите ръце. Момичетата са наобиколили колата. Всички са по шорти и тениски, а лицата им са огрени от слънчеви усмивки. Люси си спомня този ден. Хубав ден, чиято снимка поставяш в кутия, а кутията — в най-долното чекмедже, за да я изваждаш и гледаш, когато ти е особено чоглаво.
— Айра.
Той се извръща към нея.
— Кажи.
Носят се звуците на антивоенния химн-класика на Вари Магуайър от 1965 година „Навечерие на пълната разруха“. Независимо от тревожния си текст и напрегната мелодия, тази песен всеки път носи на Люси успокоение. Тя рисува апокалиптична, мрачна картина. Пее се за един експлодирал свят, за носени от водите на река Йордан трупове, за страха от ядрената чума, за омразата, заляла както червен Китай, така и Алабама (римата е малко измъчена, но върши работа), за цялото лицемерие и злост, задавили нашия свят, а в припева се поставя почти издевателски въпросът как може слушателят да бъде така наивен, че да не забелязва навечерието на пълната разруха.
И от къде накъде всичко това я успокоява?
Защото е истина. Светът е именно такова ужасяващо, страховито място. В онези времена планетата наистина бе на самия ръб. Но оцеля. Някой би казал дори — процъфтя. Светът и сега изглежда доста страшен. Трудно е да се повярва, че ще оцелеем. Този на Магуайър е също така плашещ. Може би дори повече. Ами ако се върнем още двайсет години назад? Втората световна война, нацизмът? На този фон шестдесетте години приличат на Дисниленд. И това сме видели.
Сякаш постоянно живеем в навечерието на пълната разруха. И всеки път я избягваме.
Изглежда, всички ние оцеляваме в разрухата, която сами сме причинили.
Тя поклаща глава. Колко наивно. Колко удобно и лесно. Тя би следвало да бъде по наясно с нещата.
Днес са подкастряли брадата на Айра. Косите му са си пак чорлави. Сивите кичури имат почти синкав оттенък. Ръцете му треперят и Люси се пита дали не се задава болестта на Паркинсон. Тя знае, че през последните години той не е особено добре. Поначало последните две десетилетия не носят нищо добро.
— Какво има, скъпа?
Видимо е загрижен за нея. Присъщо за Айра и напълно спонтанно — той искрено се интересува от околните. Владее невероятната способност да изслушва внимателно всекиго. Щом забележи нечия болка, моментално търси начин да я облекчи. Всеки усещаше тази симпатия у Айра — всеки лагерник, всеки родител, всеки приятел. А когато си негово единствено дете, личността, която той най-много обича, тази симпатия е като топло одеало в зимен ден.
Господи, какъв великолепен баща бе той. Толкова й липсва.
— В книгата за посетители е отбелязано, че някакъв човек на име Маноло Сантяго е идвал при теб. — Тя накланя глава. — Помниш ли го, Айра?
Усмивката му угасва.
— Кажи, Айра.
— Да — отвръща той. — Помня го.
— Какво искаше от теб?
— Да си приказваме.
— За какво да си приказвате?
Той стиска устни, сякаш иска насила да ги задържи затворени.
— Кажи, Айра.
Той поклаща глава.
— Моля те, кажи ми — настоява тя.
Устата на Айра се отваря, но от нея не излиза ни звук. Когато най-накрая проговаря, гласът му е приглушен.
— Знаеш за какво искаше да говорим.
Люси поглежда през рамо. Сами са в стаята. Навечерието на пълната разруха свършва. Идва ред на „Мамас енд папас“, които им съобщават, че всички листа са кафяви.
— За лагера ли? — пита Люси.
Той кимва.
— Какво искаше да знае?
Айра заплаква.
— Айра, недей.
— Не исках да се връщам към това време.
— Сигурна съм в това.
— Той все питаше и питаше.
— За какво, Айра? За какво те разпитваше?
Той заравя лице в длани.
— Моля те…
