Сещам се, че Люси употреби тази квалификация. Сещам се също, че Уейн разправяше за някаква закачка с нея, преди аз да се появя в лагера.
— Знам — казвам аз.
— Не съм сигурен, че го разбирате напълно. Нека ви обясня нещо. Уейн Стъйбънс е част от моя живот в продължение на близо двайсет години. Помислете си за това. Позната ми е убедителността, с която лъже.
Не знам каква линия на поведение да възприема и започвам да опипвам почвата:
— Появиха се нови доказателства — казвам аз.
Бедфорд смръщва вежди. Връхчетата на мустаците се насочват надолу заедно с ъгълчетата на устата.
— Какво имате предвид?
— Знаете кой е Джил Перес, разбира се.
— Знам, естествено. Знам всичко за всекиго, който има някакво отношение към случая.
— Неговото тяло не бе открито.
— Точно така. Не открихме и това на сестра ви.
— Как си го обяснявате?
— Вие сте живели в този лагер. Познавате района, нали?
— Познавам го.
— И си давате сметка колко квадратни километра заема онази гора.
— Да.
Той обръща лява длан към очите си и казва:
— Здрасти, госпожице Игла. — После прави същото с другата и отговаря: — Здравейте госпожа Копа слама.
— Уейн Стъйбънс е сравнително дребен на ръст.
— Е, и?
— А Дъг бе над метър и осемдесет. Джил беше яко момче. Как е успял Уейн да се справи и с четиримата?
— С ножа, ето как. Марго Грийн я намерихме вързана. Беше й прерязал гърлото. Не знаем реда, по който са си отишли останалите. Може и те да са били вързани на различни места из гората. Просто не знаем. Справил се е с Дъг Билингъм. Неговото тяло открихме в плитък гроб на по-малко от километър от това на Марго. По него имаше няколко дълбоки рани от нож и няколко повърхностни по ръцете, получени докато се е бранил. Намерихме кръв и разкъсани дрехи, принадлежали на вашата сестра и на Джил Перес. Всичко това ви е известно.
— Известно ми е.
Бедфорд накланя стола си назад, така че опира пода с върховете на обувките си.
— И така, господин Коупланд, какви са тези нови доказателства, тъй неочаквано излезли на бял свят?
— Джил Перес.
— Какво Джил Перес?
— Той не е загинат през онази нощ. Умря миналата седмица.
Предните крака на стола тупват върху пода.
— Какво казахте?
Разказвам му за Маноло Сантяго. Бих могъл да кажа, че агентът ме гледа с недоверие, но това би променило чувствително действителността в моя полза. Бедфорд ме гледа така, сякаш го убеждавам, че щъркелите наистина носят бебета.
— Нека да систематизирам нещата — казва той, когато приключвам. — Сервитьорката се появява с кафетата. Бедфорд не добавя нищо към своето. Внимателно поднася чашката към устните си и съумява да остави мустаците сухи. — Родителите на Перес отричат да е той. Полицията от Манхатън не вярва, че е той. При все това, вие…
— Той е.
Бедфорд се усмихва.
— Мисля, че ми отнехте достатъчно от времето, господин Коупланд.
Той допива кафето и започва да се измъква от сепарето.
— Сигурен съм, че е той. Доказването на това обстоятелство е само въпрос на време.
Бедфорд спира.
— Вижте какво ще ви кажа. Нека бъде вашата. Да приемем, че наистина е Перес. Че наистина е оцелял през онази нощ.
— Добре.
— Това не освобождава Уейн Стъйбънс от отговорност. Ни най-малко. Според мнозина тогава — той ме поглежда твърдо — Стъйбънс е имал съучастник за онези убийства. Вие сам попитахте как е успял да се справи с толкова хора. Е, ако убийците са били двама, а жертвите само три, това опростява много нещата, нали така?
— Значи сега допускате възможността Перес да е бил съучастник.
— Не. Дори не допускам, че е останал жив тогава. Говоря чисто хипотетично. За в случай, че онова тяло в моргата на Манхатън наистина се окаже на Джил Перес.
Изсипвам пликче захарин и малко мляко в кафето си.
— Чели ли сте книга от сър Артър Конан Дойл? — питам аз.
— Оня, дето е измислил Шерлок Холмс ли?
— Именно. Едно от правилата на неговия герой гласи следното: голяма грешка е да се изграждат теоретични построения, преди да се разполага с данни, защото човек започва да изкривява фактите с цел да ги пригоди към теорията си, вместо да нагажда теорията към тях.
— Започвате да поставяте на изпитание моето търпение, господин Коупланд.
— Аз ви съобщавам нов факт. Вместо да направите опит за преосмисляне на теорията, вие моментално намирате начин да вкарате този факт в старата си теория.
Той ме гледа втренчено. Не го виня. Притискам го яко, но няма как.
— Известно ли ви е нещо около миналото на Уейн Стъйбънс? — пита той.
— Едно-друго.
— То пасва към профила до последна подробност.
— Профилите не са доказателство.
— Но са от полза. Известно ли ви е например, че в квартала на Стъйбънс започват да изчезват домашни животни, докато е още дете?
— Наистина ли? Е, точно това доказателство ми липсваше.
— Да ви кажа ли още нещо?
— Моля.
— Разполагаме с очевидец в това направление. Момче на име Чарли Кадисън. Тогава не казва нищо, защото се бои. На шестнайсет години Уейн Стъйбънс заравя бяло кученце — как му беше породата, нещо френско…
— Пудел?
— А, именно. Заровил кученцето в земята до шия. Така че само главата му да стърчи отгоре. Животинчето не могло да помръдне.
— Доста извратено.
— О, става и по-лошо.
Той пак отпива предпазливо. Аз чакам. Той оставя чашата върху масата и попива устни със салфетката.
— Та след като заровил животното, старото ви лагерно приятелче отива в къщата на онова момче Кадисън. Те имали моторна косачка. Поискал им я…
Той млъква, поглежда ме и кимва.
— Да му се не види!
— Мога да ви разкажа и други подобни случки. Сигурно десетина.
