— И въпреки всичко това Уейн Стъйбънс съумява да получи работа като възпитател в нашия лагер.
— Чудо голямо. Все едно Айра Силверстейн си е счупвал краката да проверява миналото на персонала си.
— И все пак никому ли не минава през ум за Уейн след онези първи убийства?
— Тия неща не ни бяха известни тогава. Преди всичко със случая тогава се заема местната полиция, не ние. Той не бе от федерално естество. Поне отначало. Освен това хората се страхували да говорят за тази страна от биографията на Стъйбънс. Като онова хлапе Чарли Кадисън. Не забравяйте също обстоятелството, че той произлиза от богато семейство. Бащата умира рано, обаче майката го закриля, подкупва хора, прави всичко, което е по силите й. Тя е като орлица. Много консервативна. Много строга.
— Има ли някоя друга особеност в малкия ви набор профили на серийни убийци?
— Не става дума само за профила му, господин Коупланд. Вие познавате фактите. Живее в Ню Йорк, а успява все пак да се окаже по някакъв начин и на трите места — Вирджиния, Индиана и Пенсилвания, и то когато са извършени убийствата. За какво говори това? И разбира се, най-главното: след като получихме заповед за обиск, открихме предмети — класически трофеи, — принадлежали на жертвите.
— Не на всички — отбелязвам аз.
— На достатъчно.
— Но на нито един от първите четирима.
— Точно така.
— А защо?
— Питате за моето мнение ли? Навярно е бързал. Трябвало е да се отърве от телата. Нямал е време.
— Ето пак — отбелязвам аз. — Звучи малко като насилие над фактите.
Той се обляга назад и ме изучава с поглед.
— Каква е вашата версия, господин Коупланд? Умирам да я чуя.
Нищо не казвам. Той разперва ръце.
— Че по чиста случайност един сериен убиец, прерязал гърлата на лагерници в Индиана и Вирджиния, се оказва преди това възпитател в друг летен лагер, където също са прерязани гърлата на поне двама юноши?
Той има право. От самото начало си мисля за това и не мога нищо да измисля.
— Фактите — изкривени или не — са ви добре известни. Вие сте прокурор. Кажете ми какво заключение следва да се направи въз основа на тях?
Обмислям отговора си. Той чака. Бавя се малко.
— Още не мога да кажа. Може би е прекалено рано за изграждане на версия. Имаме нужда от нови факти.
— И докато ги събирате, някой като Уейн Стъйбънс убива още десетина лагерници.
Отново е прав. Спомням си за доказателствата срещу Дженрът и Маранц. Ако се разгледат нещата обективно, срещу Уейн са налице също толкова, ако не и повече. Или поне са били налице.
— Той не е убил Джил Перес — настоявам аз.
— Чух това. Нека го извадим от уравнението в името на този спор. Приемаме, че не е убил Джил Перес. — Той вдига ръце към тавана. — Какво ви дава това?
Премислям. Дава ми, казвам си наум, повод за размисъл по въпроса какво всъщност се е случило с моята сестра.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Час по-късно съм вече настанен в самолета. Вратата му е още отворена, когато се обажда Мюз.
— Как мина при Стъйбънс? — пита тя.
— Ще ти разкажа, като се върна. Какво стана в съда?
— Купища претенции. Въздух под налягане, доколкото чувам. Най-често използваната фраза била „за сведение“. Адвокатстването трябва да е дяволски досадна работа. Не ти ли идва да се гръмнеш в подобни дни?
— Трябва си упорит труд. Значи нищо особено?
— Нищо, но съдията иска да види представителите на двете страни утре в кабинета си.
— Защо?
— Може би заради всички тези „за сведение“, но заместникът ти — как му беше името — не смята, че е нещо съществено. Виж, за друго ти се обаждам.
— За какво?
— Накарах най-големия цар сред нашите компютърджии да се поразрови из онези файлове, дето са пратени на старата ти приятелка Люси.
— И какво?
— И той откриха онова, което вече ти е известно. Поне отначало.
— Какво ще рече отначало?
— Аз взех насъбраното от него и се обадих тук-там, по-разрових допълнително и открих нещо интересно.
— Какво именно?
— Мисля, че знам кой е изпратил въпросните записки.
— Кой?
— Пейджърът в теб ли е?
— Да.
— Може би е по-добре да ти изпратя подробностите в писмен вид.
— Добре.
— Не искам да говоря повече по този въпрос. Ще ми се да разбера дали и ти ще стигнеш до същия извод.
При тези думи се сещам за разговора си с Джеф Бедфорд.
— Няма да ме караш да изкривявам фактите в интерес на хипотезата, нали?
— Кво?
— Нищо, Мюз. Пращай имейла.
Четири часа след края на разговора ми с Джеф Бедфорд вече седя в съседен на Люсиния кабинет. Колегата й взел почивен ден, а тя разполага с ключ.
Люси се е вторачила през прозореца, когато помощникът й, мъж на име Лони Бъргър, се вмъква вътре без чукане. Странно. Този Лони ми напомня донякъде за бащата на Люси, Айра. Същият пакостлив вид на лошо момче, което умишлено се нрави на такова. Не съм против хипитата или крайно левите елементи, или както там ги наричат. Имаме нужда от тях. Твърдо съм убеден, че се нуждаем от представители на цялата пъстра обществена палитра, дори (а може би най-вече) от онези, с които не сме съгласни и бихме желали да мразим. Без тях би било скучно. Собствените ни аргументи против тях няма да са толкова убедителни. Помислете сами: не може да съществува ляво без дясно. Нито пък среда без тях двете.
— Как върви, Люси? Имах незабравима среща с моята ослепителна келнерка… — Лони ме забелязва и гласът му леко заглъхва. — Кой е този?
Люси продължава да гледа през прозореца.
— И защо сме в кабинета на професор Митник?
— Казвам се Пол Коупланд — представям се аз.
Протягам ръка. Той я поема.
— Охо — обажда се Лони. — Значи, вие сте онзи от спомените? Господин „П“ или както там беше. Прочетох изпратеното по Мрежата и…
— Да, Люси ми каза за вашето любителско разследване. Както вероятно ви е известно, на мое разположение са неколцина отлични следователи. Професионалисти.
Той пуска ръката ми.
— Не искате ли да ни кажете нещо? — питам аз.
