Предават съседи и близки. Понякога за кора хляб. Друг път — срещу билет към свободата. Всичко зависи от това доколко си гладен.
Саш прочита отново съобщението. То е кратко и простичко и Саш не знае какво да прави с него. Разполагат с телефонен номер и адрес. Но той все се връща към първия ред от съобщението. Такъв един най-обикновен ред.
Той го чете отново:
ОТКРИХМЕ Я.
И сега започва да се пита какво да направи.
Обаждам се на Мюз:
— Ще ми намериш ли Сингъл Шейкър?
— Ще се опитам. Защо, какво има?
— Искам да й задам няколко въпроса относно методите на работа в старата й фирма.
— Готово.
Оставям апарата и отново се обръщам към Люси. Тя пак гледа през прозореца.
— Какво ти е?
— Аз му имах доверие.
Понечвам да кажа, че съжалявам или нещо още по-изтъркано, но се усещам овреме.
— Ти бе прав — продължава тя.
— За кое?
— Лони Бъргър бе може би най-близкият ми приятел. Вярвах му повече от на когото и да било другиго. Е, освен може би на Айра, който обаче прекарва част от времето си в усмирителна риза.
Правя опит да се усмихна.
— Впрочем как ти се стори моя етюд на самосъжаление?
— Доста добър беше.
Тя се извръща от прозореца и ме поглежда.
— Ще опитаме ли отново, Коуп? След като всичко това свърши и сме разбрали какво е станало с твоята сестра. Ще се върнем ли към предишния си начин на живот, или ще се опитаме да видим дали пък нещо няма да излезе?
— Много обичам като започнеш да го усукваш.
Люси не се усмихва.
— Добре — казвам аз. — Иска ми се да опитаме.
— Добър отговор. Даже много добър.
— Благодаря.
— Не искам все аз да бъда страната, която излага на опасност сърцето си.
— Не си сама. И аз участвам.
— Та кой уби Марго и Дъг? — пита тя.
— Браво! На това се вика последователност в мисленето.
— Добре де, колкото по-бързо разберем какво е станало… — Тя свива рамене.
— Знаеш ли? — обаждам се аз.
— Кое?
— Толкова ми е лесно да си припомня какво ме привлече към теб.
Люси се извръща.
— Няма да заплача, няма да заплача, няма да заплача…
— Вече и аз не знам кой ги е убил.
— Ами Уейн Стъйбънс? Не мислиш ли, че е той?
— Не знам. Но и двамата сме наясно с това, че той не е убил Джип Перес.
— Мислиш ли, че ти казва истината?
— Разправя, че между вас имало нещо. — Пфу.
— Но стигнал само до ръчната фаза.
— Ако има предвид случая, когато нарочно се блъсна в мен при игра на топка и ме опипа, тогава — да, технически погледнато има право. Наистина ли ти каза подобно нещо?
— Да. Каза още, че е спал с Марго.
— Това може и да е вярно. Бая народ спа с нея.
— Аз не съм.
— Това е защото те спипах в мига, в който пристигна.
— Тук не мога да споря. Каза още, че Джил и Марго били скъсали.
— И какво от това?
— Дали е вярно, как мислиш?
— Нямам представа. Но нали знаеш какво беше в лагера. Все едно целият ти живот се извъртява в рамките на седем седмици. Всеки се събира с някого, скарват се на бърза ръка и всеки си намира друг.
— Така беше, но…
— Но какво?
— Но според общоприетата тогава версия двете двойки отиват в гората, за да, хм, се забавляват.
— Също като нас двамата.
— Именно. А сестра ми и Дъг все още бяха двойка. Не влюбена или нещо подобно, но все пак… разбираш какво имам предвид. Мисълта ми е, че ако Джил и Марго не са били вече заедно, за чий бяс им е било да отиват в гората?
— Разбирам. Значи ако тя и Джил са били вече разделени и след като знаем, че Джил не е загинал в онази нощ…
Спомням си предположението на Рая Сингх — жената, която очевидно е познавала и е била близка с Джил Перес, наричан още Маноло Сантяго: може би Джил е убил Марго. Може би Камил и Дъг просто са се натъкнали на него случайно.
— И Джил им затваря устата завинаги.
— Точно така. И се насажда на пачи яйца. Сам помисли: той е от бедно семейство. Брат му е с криминално досие. Няма начин да не попадне в кръга на заподозрените.
— И затова инсценира собственото си убийство — допълва тя.
И двамата потъваме в мълчание.
— Липсва нещо — обажда се Люси.
— Виждам.
— Може би сме близо до истината.
— А може и да се отдалечаваме от нея.
— Едно от двете — съгласява се Люси.
Боже, колко ми е хубаво с нея.
— И още нещо — казвам аз.
— Какво?
— Тези дневници. Какво означава това, дето ме виждаш цял в кръв и думите ми, че не можем да кажем никому?
— Нямам представа.
— Да започнем с началото. Частта, която е вярна. Как се измъкваме от лагера.
— Добре.
— Откъде биха могли да го узнаят?
— Нямам представа.
— Как биха могли да разберат, че ти си ме извела от лагера?
— Или — тя млъква и преглъща — какво съм изпитвала към теб?
Мълчание. Люси свива рамене.
— Сигурно е било ясно за всеки, забелязал, как те гледам.
