— Какво моля?
— На идиот ли се правите? Колко му е, според вас, да накарам господин заместник-счетоводителя например да се вторачи в мен?
— Да се вторачи е едно, да направи нещо повече — съвсем друго.
Сингъл се обръща към Мюз:
— Тоя да не се майтапи?
Мюз свива рамене.
— Да ви го кажа другояче — започва Сингъл. — Имам зад гърба си, да кажем, поне трийсет-четирийсет подобни теста за вярност. Познайте колко женени мъже ми обърнаха гръб.
— Нямам представа.
— Двама.
— Не е голяма величина, признавам…
— Почакайте, не съм свършила. Тия двамата, дето ме пренебрегнаха. Знаете ли защо го направиха?
— Защо?
— Защото се усетиха. Разбраха, че има нещо гнило. Казаха си: абе откъде накъде такава жена ще проявява интерес към мен? Усетиха капана и затова пасуваха. Това по-добри ли ги прави от останалите?
— Да.
— И поради каква причина?
— Не са налапали въдицата.
— А причината за това няма ли значение? Човек може да откаже нечий анонс само защото го е страх да не го хванат. Това прави ли го по-морален от друг, който не се страхува? Може пък оня, дето не се страхува, да обича жена си повече. Може да е по-добър съпруг. Може би на другия му се иска да чука наляво и дясно като необуздан нерез, но е слабохарактерен и срамежлив до такава степен, че не се осмелява да си поиска.
— И какво от това?
— Значи страхът — не любовта, не брачната клетва и не дългът — е онова, което го запазва почтен. Кой от двамата е по-свестният тогава? Действието ли е по-важно или помислите?
— Трудни въпроси задавате, Сингъл.
— Какъв е вашият избор, господин прокурор?
— Точно така. Аз съм прокурор. За мен единствено действието има значение. Помислите не се преследват.
— Ще ни познаят по действията, така ли?
— В юридически смисъл, да.
— Значи мъжът, който не го върши поради страх — той е света вода ненапита?
— Ами да. Не е извършил действието. Причината за това остава вън от контекста. Никъде не е казано, че е длъжен да спази клетвата си, мотивиран от любов. Страхът може да бъде причина като всяка друга.
— А, не — възразява тя, — не съм съгласна.
— Ваша си работа. Но за какво са всички тези приказки?
— Ами затова: НДКТ искат мръсотийка. Независимо от способа, по който ще се доберат до нея. Ако конкретната действителност не им осигурява такава — разбирай: ако съпругът не мами жена си, — те подменят тази действителност — разбирай: изпращат някоя като мен, за да го прелъсти. Сега ясно ли ви е?
— Мисля, че да. Трябва да внимавам не само за онова, което върша, но и за онова, което изглежда, че правя или бих могъл да бъда умишлено изкушен да направя.
— Е, най-после.
— Имате ли някаква представа кой ги е снабдил с информация за съставянето на ония записки?
— Още не. Но нали ме наемате за провеждане на контрашпионаж? Никой не може да каже какво ще се пръкне накрая. — Тя се изправя. — Мога ли да ви бъда полезна с нещо друго?
— Не, Сингъл. Мисля, че това е достатъчно.
— Екстра. Впрочем, приготвила съм тук една сметчица за случая Дженрът-Маранц. На кого да я предявя?
— На мен — обажда се Мюз.
Сингъл й я подава, докато ми се усмихва.
— Приятна гледка сте в съдебната зала, Коуп. Разказахте им играта на онези кучи синове.
— Не бих могъл да го сторя без вас — отвръщам аз.
— Ами, видяла съм цяло стадо прокурори. Вие сте върхът.
— Благодаря. Мисля си сега въз основа на вашите разсъждения дали и ние не… хм… подменихме действителността?
— Не сме. Вие поискахте да ви изровя истинска информация. Вярно е, възползвах се от външността си, за да я изтръгна, но в това няма нищо лошо.
— Съгласен съм — казвам аз.
— Супер. Нека се разделим в мир тогава. Поставям ръце зад тила и сключвам пръстите си.
— Сигурно усещат липсата ви в НДКТ?
— Чувам, че са се снабдили с нова примамка. Била много добра.
— Убеден съм, че не може да ви стъпи на малкия пръст.
— Не разчитайте на това. Във всеки случай, ще се опитам да им я свия. Имам нужда от партньорка с малко по-екзотичен вид.
— В какъв смисъл?
— Аз съм руса. Новото момиче на фирмата е тъмнокожо.
— Афроамериканка?
— Не.
И ето, че подът под краката ми се разклаща, когато тя казва:
— Мисля, че е от Индия.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Звъня на Рая Сингх по мобилния. Сингъл Шейкър си е отишла, но Мюз остана.
Рая се обажда след третия сигнал.
— Ало.
— Може би имате право — казвам й аз.
— Вие ли сте, господин Коупланд?
Този изговор е толкова фалшив. Как можах да се вържа — или подсъзнателно съм го знаел от самото начало?
— Наричайте ме Коуп.
— Добре, Коуп. — Гласът е топъл. Усещам скрита закачливост в него. — За какво съм се оказала права?
— Откъде да знам, че не сте вие онази? Онази, която ще ме направи щастлив до полуда.
Мюз обръща очи нагоре. След това показва как бърка с показалец в гърлото си и повръща неудържимо.
Правя опит да си уредя среща за довечера, но Рая не ще и да чуе. Не настоявам. Ако го сторя, тя може да се усъмни. Уговаряме се да се видим утре заран.
Прекъсвам и обръщам очи към Мюз. Тя ми клати глава.
— Хич не започвай — предупреждавам аз.
— Ама тя наистина ли използва този израз: щастлив до полуда?
— Казах ти, не започвай.
Тя отново клати глава.
