— Какво имате предвид?
— Впрочем вие сте прав. Имейлът наистина е изпратен от библиотеката в шест и четирийсет и две минути следобед. Само че Силвия Потър не е била там между шест и седем часа.
Той започва да отстъпва.
— Там обаче сте били вие, Лони.
Той украсява лице с крива усмивка и поклаща глава. Печели време.
— Дрън-дрън. Я чакайте малко… — Усмивката угасва и сега той се прави на поразен и дълбоко обиден. — Стига, Люси, как можеш да повярваш, че аз ще…
Тя се обръща най-накрая към него. Не казва нищо. Лони ме сочи с пръст.
— Не му вярваш, нали? Той е…
— Какво съм?
Няма отговор. Люси продължава да го гледа. Не промълвя и дума. Само го гледа, докато Лони започва да се смалява. Накрая се строполява в едно кресло.
— По дяволите — казва той.
Ние чакаме. Той е обронил глава.
— Нищо не разбирате.
— Ами обясни ни — насърчавам го аз.
Той вдига поглед към Люси.
— Наистина ли имаш доверие на този човек?
— Доста повече, отколкото на теб — казва тя.
— На твое място не бих. Той носи нещастие.
— Благодаря за блестящата характеристика — обаждам се аз. — А сега ще ни обясниш ли защо изпрати на Люси онези записки?
Той започва да си играе с една от обеците.
— Не съм длъжен да ви казвам каквото и да било.
— Разбира се, че си длъжен. Аз съм областен прокурор.
— Е, и?
— Е, и, Лони, мога да те арестувам за упражняване на тормоз.
— Нищо подобно. Преди всичко не можете да докажете, че съм бил аз.
— Мога и още как. Мислиш, че си наясно с компютрите и може би донякъде си, колкото да шашкаш студентките. Само че експертите в моята служба са истински професионалисти. И ние знаем, че си ти. Имаме и доказателства.
Той обмисля чутото. Преценява дали да продължи с тази линия на поведение, или да обърне нова страница. Избира второто.
— И какво от това? Даже да съм го изпратил аз, защо да е тормоз? Откога изпращането на художествено съчинение на колега-преподавател е станало престъпление?
Прав е. Люси казва:
— Мога да поискам уволнението ти.
— Може да можеш, а може и да не можеш. Само че знаеш ли какво, Люси, на теб ще ти се наложи да обясняваш много по-дълго от мен. Ти си тази, която сипе купища лъжи относно миналото, ти си приела ново име, за да го прикриеш.
Този аргумент се харесва на Лони. Изправя снага и кръстосва ръце пред гърди с крайно самодоволен вид. Ужасно ми се ще да го фрасна в лицето. Люси не спира да го гледа. Той не издържа погледа й. Аз се дръпвам малко назад, за да й открия пространство.
— Мислех, че сме приятели — казва тя.
— Такива сме.
— Тогава?
Той поклаща глава.
— Не разбираш.
— Какво има за разбиране?
Лони пак се заиграва с обецата.
— Не мога да ти кажа пред него.
— Ще трябва да го направиш пред мен, Лони. Дотук с отстъпките.
Потупвам го по рамото.
— Аз съм твоя нов и най-добър приятел. Знаеш ли защо?
— Защо?
— Защото съм ядосан и облечен във власт представител на закона. И съм склонен да допусна, че ако моите хора поразровят около теб, все ще се докопат до нещичко.
— Няма начин.
— Защо да няма? — интересувам се аз. — Да ти посоча ли примери?
Той си трае.
Показвам му пейджъра си.
— Тук са събрани основанията ми за искане на заповед за арестуването ти. Да ти ги изброя ли?
Самодоволният вид започва да се изпарява.
— Всичко е тук, драги ми приятелю. Даже и защитената информация. Тъкмо това имам предвид, когато ти казвам, че съм ядосан и могъщ полицай. Мога да те въртя на шиш от тук до луната. Така че спирай с глупостите и казвай защо го направи!
Срещам очите на Люси. Тя едва кимва. Може би разбра. Обсъждахме линията на поведение, преди да се появи Лони. Ако тя бе насаме с него, той би продължил да се прави на стария добър Лони. Ще дрънка врели-некипели, ще лъже и се прави на клоун, ще се опитва да използва старото приятелство в неин ущърб. Познавам този тип хора. Ще се прави на печен, надменен тип, ще използва кривата си презрителна усмивка, но ако го притиснеш както трябва, човек като Лони винаги се пречупва. Освен това уплахата предизвиква по-бърза и откровена реакция при хора от този вид, отколкото опитът да се играе върху тънката струна на приятелските чувства.
Той поглежда Люси и казва:
— Нямах друг избор.
Започва да си търси извинения. Това е добре.
— Всъщност направих го заради самата теб, Люси. За твое добро. Е, и за мое. Аз скрих едни минали арести, когато попълвах молба за назначаване тук. Ако открият това — изхвърчам. На секундата. Това ми каза онзи.
— Кой ти го каза? — питам аз.
— Не знам имена.
— Лони…
— Сериозно говоря. Не се представиха.
— И какво ти казаха?
— Обещаха, че това няма да нарани Люси. Не се интересуваха от нея. Казаха още, че направеното ще бъде за добро, че — Лони се извърта театрално към мен — са по следите на убиец.
Напряга усилия, за да ме гледа колкото е възможно по-твърдо, но резултатът е незадоволителен. Очаквам всеки миг да вдигне пръст към мен и извика: „Обвинявам ви!“ След като това не става, аз отбелязвам:
— Искам да знаеш, че цял треперя отвътре.
— Те, изглежда, смятаха, че вие имате нещо общо с тези убийства.
— Чудесно, благодаря ти. И какво стана след това, Лони? Накараха те да въведеш в системата тези записки, така ли?
— Да.
— Кой ги написа?
— Не знам. Сигурно те.
— Все повтаряш „те“. Колко бяха на брой?
— Двама.
