— Така ли?
— Може би тези убийства отключват нещо у него. Може би си е било заложено у него през цялото време и тези убийства са послужили като катализатор.
— Наистина ли допускаш подобно нещо?
— Май не, но знае ли човек?
— Още нещо си спомням за него — казва тя.
— Какво?
— Уейн бе патологичен лъжец. Нафуканата ми степен по психология е отговорна за термина. Не го знаех тогава. Ти не си ли спомняш? Той лъжеше на всеки ляв крак. Просто така. Естествена реакция. Лъжеше даже какво е закусвал.
Замислям се.
— Да, спомням си. Но част от това си беше обикновена лагерна фукня. Той бе богаташко синче и се мъчеше да се впише сред нас, простосмъртните. Разправяше, че продава наркотици. Че е член на банда. Че има приятелка, която се снимала в „Плейбой“. Лъготеше на едро.
— Не забравяй това — казва тя — когато говориш с него.
— Няма да забравя.
Мълчание. Дремещата змия си е отишла. Сега ме гризе друго заспало чувство. Нещо все пак е останало. Към Люси. Не знам, дали е истинско или е просто носталгия, или резултат от целия стрес, но го усещам и не искам да го потисна, а знам, че трябва.
— Там ли си още? — Да.
— Странно е всичко това, нали? Което ни се случва.
— Да, странно е.
— Искам да знаеш — продължава Люси. — Не си сам. И аз съм с теб.
— Добре.
— Това помага ли ти?
— Да. А на теб?
— И на мен. Щеше да ми е още по-чоглаво, ако бях сама.
Усмихвам се.
— Лека нощ, Коуп.
— Лека нощ, Люси.
Серийните убийства — или поне тежко обременената съвест — сигурно неутрализират стреса, защото Уейн Стъйбънс почти не се е променил след толкова години. Беше красавец по онова време. И сега си е. Подстриган е късо. Няма и помен от някогашните вълнисти къдри на мамино детенце, но му отива. Известно ми е, че го пускат само по за един час дневно от килията, но видимо прекарва това време на слънце, защото е лишен от оня болезнен затворнически цвят на лицето.
Уейн Стъйбънс ме приветства с победоносна, почти лъчезарна усмивка.
— Да не си дошъл да ме каниш на другарска среща на лагерниците?
— Ще се проведе в хотел „Риц“, Манхатан. Силно се надявам, че ще успееш да дойдеш.
Той избухва в смях, сякаш съм изтърсил най-голямата шега, която е чувал в живота си. Не е вярно, разбира се, но разговорът няма да е лесен. Той е разпитван от най-добрите федерални агенти в страната. Изследван е от психиатри, които знаят всички трикове от Наръчника по психопатия. Обичайните способи тук не вървят. Свързва ни общо минало. Донякъде сме били даже приятели. Трябва да се възползвам от това.
Смехът преминава в усмивка, която постепенно угасва.
— Още ли ти викат Коуп? — Да.
— Как си, Коуп?
— Бомба — отвръщам аз.
— Бомба — повтаря той. — Звучиш като чичо Айра.
В лагера викахме на възрастните чичо и леля.
— Айра бе откачено човече, нали, Коуп?
— Той се друсаше яко.
— Няма спор по въпроса. — Уейн отмества поглед. Мъча се да погледна в тези бледосини очи, но те шарят наоколо. Изглежда леко откачен. Питам се дали не са му дали успокоително — сигурно са и ме е яд, че не предупредих да не го правят.
— Та — започва Уейн — ще ми кажеш ли защо всъщност си дошъл? — И веднага, преди да отговоря, вдига предупредително длан. — Почакай, недей. Не веднага.
Очаквах нещо по-различно. И аз не знам какво точно. Може би се бях подготвил за среща с типичен луд. Под луд разбирам буйния психопат, който си представяме, стане ли дума за сериен убиец — остър поглед, театрално дъвчене, напрегнатост, хапане на устни, кършене на ръце, едва удържана под повърхността ярост. Нищо такова не се забелязва у него. Под типичен разбирам оня тип социопати, на които се натъкваме всеки ден: зализани хитреци, дето лъжат и за които си убеден, че са способни на какво ли не. Никакъв намек и в това отношение.
Онова, което внушава Уейн е много по-страшно. Седенето при този човек — най-вероятно убил собствената ми сестра и поне още седмина други — и приказката ми с него ми изглеждат съвсем нормално нещо. Даже напълно в реда на нещата.
— Минаха двайсет години, Уейн. Искам да разбера какво се случи в онази гора.
— Защо?
— Защото там бе моята сестра.
— Не, Коуп, не това имам предвид. — Той се накланя малко напред. — Защо чак сега? Както сам отбеляза, изминали са двайсет години. Та защо, стари ми приятелю, си се сетил чак сега?
— И аз не знам.
Очите му застиват срещнали моите. Опитвам се да изглеждам спокоен. Смяна на ролите: психарят се мъчи да ме уличи в лъжа.
— Много интересен момент си избрал.
— Какво му е интересното?
— Ами не си първият ми неочакван посетител напоследък.
Навеждам глава, като се старая да не издам напълно изненадата си.
— Кой бе другият?
— Защо да ти казвам?
— А защо не?
Уейн Стъйбънс се обляга назад.
— Още изглеждаш добре, Коуп.
— Ти също — казвам аз. — При все това ми се струва, че няма шанс да излезем заедно някоя вечер.
— Би трябвало да ме е яд на тебе всъщност. — Ами?
— Ти ми развали онова лято.
Разделяне на съзнанието. Вече говорих за това. Знам, че лицето ми не изразява нищо, а сякаш остри бръсначи се впиват в червата ми. Дрънкам си врели-некипели с масов убиец. Поглеждам ръцете му. Представям си с кръв по тях. Представям си стиснато острие, допряно до нечие гърло. Тези ръце. Тези безобидни наглед ръце, отпуснати сега върху металната повърхност на масата. Какво ли са сторили те?
Следя дишането ми да бъде равномерно.
— И как го направих?
— Тя щеше да бъде моя. — Коя?
— Люси. Писано й беше да се прасне с някого онова лято. Ако не беше се появил ти, бях с повече от едни гърди преднина, ако разбираш какво имам предвид.
Не знам какво да отговоря тук, но нагазвам в дълбокото:
— Мислех, че те интересува Марго Грийн.
Той се усмихва.
— Ама какво тяло, а?
