— Вярно.
— Страхотно парче. Помниш ли оня път, когато бяхме на баскетболното игрище?
Спомням си. Внезапно. Марго беше примата на лагера и — Бога ми! — много добре си даваше сметка за това. Винаги носеше от ония предизвикателни камизолки, чиято единствена задача е да правят гледката по-неприлична от обикновената голота. Този ден някакво момиче бе пострадало на волейболното поле. Не й помня името. Май се оказа счупен крак, но помни ли ти някой след толкова време? Онова, което всички добре помним обаче, е как изпадналата в паника Марго тича в тази нейна камизола — всичко се тресе на показ, — а ние, трийсет или четирийсет момчета на баскетболното игрище, сме застинали по местата си с виснали ченета.
Мъжете са свине, няма две мнения по въпроса. Но и юношите също. Шантав свят. Природата е наредила така нещата, че между, да кажем, четиринайсет и седемнайсет годишна възраст момчетата се превръщат в самоходна и почти непрекъсната ерекция. Нищо не може да се направи срещу това. Според обществото обаче нищо и не бива да се прави, освен да се страда. И тези страдания нарастваха десетократно в присъствието на Марго Грийн. Бог проявява известно чувство за хумор, не е ли така?
— Спомням си — казвам аз.
— Такова парче — повтаря Уейн. — Знаеш ли, че тя забърса Джил?
— Кой, Марго?
— Марго я! Точно преди убийството. — Той вдига вежди. — Чудиш ли се?
Не помръдвам. Нека говори. Може да изплюе нещо. И той изплюва.
— Аз я чуках, нали разбираш. Марго. Но тя не беше така добра като Люси.
Запушва превзето уста с ръка, сякаш се е изпуснал. Цял театър. Аз не помръдвам.
— Нали знаеш, че ходехме с нея, преди да пристигнеш ти? Двамата с Люси.
— Ъхъ.
— Нещо ми зеленееш, Хоуп. Да не би да ревнуваш?
— Беше преди двайсет години.
— Вярно, толкова са. И в интерес на истината стигнах само до ръчна фаза. Ти отиде по-далече, нали, Коуп? Обзалагам се, че си топнал малкия, а?
Опитва се да ме извади от равновесие. Няма да му се връзвам.
— Един джентълмен не разказва, кого е целунал — заявявам аз.
— Точно така. Не ме разбирай погрешно. Вие бяхте страхотна двойка. И слепият би забелязал това. Двамата с Люси бяхте лика-прилика. Голяма работа, нали?
Той ми се усмихва и пърха с мигли.
— Беше — казвам аз — много отдавна.
— Сам не си вярваш, нали? Остаряваме, така е, но в повечето отношения чувствата се запазват същите, каквито са били. Не мислиш ли?
— Не мисля, Уейн.
— Е, животът си тече, това е. Тук имаме достъп до Интернет. Без порно и други такива работи, а освен това контролират целия трафик. Но аз направих справки за теб. Знам, че си вдовец с шестгодишна дъщеря. Но името й го няма. Как се казва?
Този път успява — жегва ме отвътре. Да чувам този психопат как говори за дъщеря ми е по-лошо от това да гледам снимката й в кабинета си. Връщам се към темата:
— Какво се случи в гората, Уейн?
— Умряха хора.
— Не си играй с мене.
— Само един от нас играе, Коуп. Ако искаш истината, да започнем от теб. Защо си дошъл? Точно днес. Понеже моментът никак не е случаен. И двамата знаем това.
Поглеждам назад. Знам, че ни наблюдават. Наредил съм да не подслушват. Давам знак с ръка. Един пазач отваря вратата.
— Заповядайте — обръща се към мен той.
— Имал ли е посещение господин Стъйбънс в течение на, да кажем, последните две седмици?
— Да, едно.
— От кого?
— Мога да направя справка, ако желаете.
— Направете, моля.
Пазачът изчезва. Поглеждам отново Уейн. Няма вид на смутен.
— Точка — казва той. — Само че нямаше нужда. Сам ще ти кажа. Мъж на име Кърт Смит.
— Не познавам такъв.
— Да, но той те познава. Работи за компания, наречена НДКТ.
— Частен детектив?
— Да.
— И е идвал, защото — сега ми става ясно, кучите му синове — иска да изкопае някаква мръсотия за мен.
Уейн Стъйбънс докосва с показалец носа си, а после го насочва към мен.
— Какво ти предложи? — питам аз.
— Шефът му е бил голяма клечка по-рано при федералните. Каза, че може да ми уреди по-добри условия тук.
— Снесе ли му нещо?
— Не. Поради две причини. Първо, предложението му е въздух под налягане. Един бивш федерален не може да направи нищо за мен.
— А втората причина?
Уейн Стъйбънс се навежда напред. Иска да се увери, че го гледам право в очите.
— Искам добре да ме чуеш, Коуп. Искам много добре да ме чуеш.
Издържам на погледа му.
— Направил съм много лоши неща в живота си. Няма да се впускам в подробности. Няма и нужда. Правил съм грешки. През всичките осемнайсет години плащам за тях в тази пъклена дупка. Но мястото ми не е тук. Наистина не е. Няма да говоря за Индиана, Вирджиния и така нататък. Загиналите там хора — не ги познавам. Напълно непознати са за мен.
Той млъква, затваря очи, започва да разтрива лицето си. Кожата му блести като пчелен восък. Отново отваря очи и проверява дали още го гледам. Гледам го. И да искам, не бих могъл да отместя очи.
— Но — ето ти я втората причина — нямам и най-малка представа какво е станало в онази гора преди двайсет години. Защото не съм бил в нея. Не знам какво се е случило с моите приятели — не непознати, Коуп, а приятели, — Марго Грийн и Дъг Билингхем, Джил Перес или сестра ти.
Мълчание.
— А онези момчета в Индиана и Вирджиния, ти ли ги уби?
— Ще ми повярваш ли, ако кажа не?
— Имаше много доказателства.
— Да, имаше.
— Но ти и сега твърдиш, че си невинен.
— Твърдя.
— Невинен ли си, Уейн?
— Нека караме едно по едно. Говоря ти за летния лагер. Никого не съм убивал там. И не знам какво е станало в гората.
Нищо не казвам.
— Сега си прокурор, нали?
Кимвам.
— Разни хора ровят из миналото ти. Мога да го разбера и не бих обърнал особено внимание. Но ето те сега и тебе тук. Значи нещо става. Нещо ново. Нещо свързано с онази нощ.
— Накъде биеш, Уейн?
— Винаги си смятал, че аз съм ги убил — отвръща той. — Но сега за първи път не си много сигурен,
