ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Лорън Мюз разработва семейство Перес.
В самото начало се натъква на странни неща. Оказва се, че барът е тяхна собственост. Онзи, в който Коуп разговаря с бащата. Това й се вижда интригуващо. Те са семейство на бедни имигранти, а изведнъж се оказват собственици на верига с оценка над четири милиона долара. Разбира се, ако човек започне с капитал от почти милион преди двайсет години, дори ако само разумно инвестира, сумата би изглеждала логична.
Мюз се пита какво може да извлече от всичко това, когато телефонът звънва. Вдига слушалката и я затисва между ухото и рамото си.
— Мюз на телефона.
— Здрасти сладурано, Андрю съм.
Андрю Барет е нейната връзка в колежа „Джон Джей“, шефът на лабораторията. Той трябваше да отиде днес при стария лагер, за да търси заровени трупове с помощта на новото си изобретение.
— Какво ще рече това „сладурано“?
— Аз общувам само с машини — отвръща той. — С хората не ме бива много-много.
— Разбирам. Някакъв проблем ли има?
— Не точно.
В гласа му долавя странна нотка.
— Стигна ли вече до мястото?
— Ти да не се шегуваш? Разбира се, че сме стигнали. Още щом даде зелена светлина, излетяхме. Пътувахме снощи, преспахме в някакъв мотел и рано-рано се хванахме за работа.
— Е, и?
— Е, и сега сме в гората. Започнахме търсенето. ХКО — така се казва апаратът, ХКО отначало тръгна малко накриво, но го настроихме. А, взех неколцина студенти с нас. Не възразяващ, нали?
— Хич не ме интересува.
— И аз така реших. Ти не ги познаваш. Пък и откъде ли? Много добри деца. Умират за практическа работа. Сигурно си спомняш младите години. Истински случай. Цяла нощ са ровили из Мрежата, за да се запознаят с подробностите.
— Слушай, Андрю…
— Имаш право. Извинявай. Както вече казах, бива ме с машини, не с хора. Разбира се, не преподавам на машините. Студентите са все пак хора, хора от плът и кръв, но въпреки това… — Той се прокашля. — Както и да е, нали ти казах, че това ново творение е цяло чудо на техниката?
— Каза ми. И какво?
— Ами, такова. Прав съм бил.
Мюз хваща слушалката с ръка.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Искам да кажа, че трябва моментално да долетиш. Съдебната медичка е вече на път, но ти сигурно ще искаш да видиш лично.
Телефонът на детектив Йорк звъни. Той вдига слушалката.
— Йорк слуша.
— Макс е. От лабораторията.
Макс Рейнълдс осигурява лабораторно този случай. Това е новост. Към всяко поредно убийство се прикрепя отделен специалист от лабораторията. Йорк харесва този хлапак. Той е умен и знае какво точно се иска от него. Някои от новите му колеги са се нагледали на прекалено много телевизия и си мислят, че пояснителните им монолози са просто задължителни.
— Какво има Макс?
— Разполагам вече с резултатите от анализа на онези нишки. От случая с Маноло Сантяго.
— Добре.
Обикновено лабораторията се задоволява с изпращането на писмен доклад.
— Нещо необичайно ли има? — Да.
— И какво е то?
— Нишките са стари.
— Какво означава това?
— Този тест обикновено е напълно рутинен. Производителите на коли използват едни и същи мокети. Така че най-често откриваш производителя и доста широк времеви отрязък. Понякога имаш късмет. Конкретен цвят е използван само в течение на една година, и то при конкретен модел. Такива работи. И докладът — това ви е известно — най-често изглежда горе-долу така: модел на Форд, сив интериор, година на производство между деветдесет и девета и две хиляди и четвърта.
— Така е.
— Тези нишки са много стари.
— Може да не са от кола. Може да са го завили в нещо друго.
— И ние това си казахме отначало. Обаче като поразровихме, излезе съвсем друго. От кола са. Но колата трябва да е на повече от трийсет години.
— Не думай.
— Точно този мокет е използван между 1968 и 1974.
— Друго?
— Производството — казва Рейнълдс — е германско.
— Мерцедес бенц?
— Не чак толкова високо. Ако питате мен, най-вероятно фолксваген.
Люси решава да опита още един път с баща си.
Когато пристига при него, Айра рисува. При него е сестра Ребека. Тя хвърля кос поглед към Люси при влизането й в стаята. Бащата е седнал гърбом.
— Айра.
Той се обръща и Люси почти отскача назад. Изглежда ужасно. Лицето му е лишено от цвят. Обръснат е надве-натри, така че по кожата стърчат остри снопчета косми. Косата му винаги е създавала впечатление за безпорядък, който обаче му отива. Не и сега. Днес тя внушава представата, че собственикът й е прекарал дълги години сред безпризорни.
— Как се чувстваш? — пита го Люси.
Сестра Ребека я поглежда, сякаш иска да каже: нали ви предупредих?
— Не особено добре — отвръща баща й.
— Какво рисуваш?
Люси приближава платното. Когато вижда рисунката, тялото й се вдървява.
Гора.
Това я връща в миналото. Тяхната гора, разбира се. Тя знае точно къде се намира това място. Айра е уловил всеки детайл. Удивително. Той не разполага с нито една снимка, нито пък някой би заснел мястото под такъв ъгъл. Запомнил го е. Подробностите са останали запечатани в паметта му.
Рисунката представлява нощен пейзаж. Луната огрява върховете на дърветата.
Люси поглежда баща си. Той я поглежда в отговор.
— Бихме желали да ни оставите насаме — обръща се Люси към сестрата.
— Не мисля, че е особено подходящо.
Сестра Ребека е на мнение, че разговорът ще влоши състоянието на Айра. А истината е тъкмо обратната. Нещо е заключено там, в главата на Айра. Днес трябва да се опълчат срещу му. Именно днес, след толкова години.
Айра се обажда:
— Ребека.
