— Деветдесет и първи полигон — отговори Луси. — Човекът, за когото летя, притежава 430…
— Завиждам му — каза с въздишка пилотът. — Трябва да е фрашкан с пари, но 430 е страхотна птичка! Как намирате страничната видимост? На повечето пилоти им трябва известно време, за да свикнат…
— Влюбена съм в нея — отвърна Луси, а мислено се помоли на Бога да затвори устата на тоя тип. Не се притесняваше от никакви въпроси, тъй като беше в състояние да говори за хеликоптери наистина цял ден, но в момента предпочиташе да мисли за монтажа на тайните предаватели, които искаше да остави някъде из къщата на Франк Полсън.
За щастие в чакалнята отново се появи възрастната жена, която съобщи на пилота, че доктор Полсън е готов да го приеме — разбира се, ако е попълнил формуляра и е сигурен в отговорите си.
— Ако ви се случи път към „Мъркюри Еър“, непременно се отбийте — покани той Луси. — Имаме офис до хангарите, вижда се от паркинга. Ще го познаете по един лъскав „Харли“, който държа отпред…
— Ние с вас имаме еднакви вкусове — похвали го Луси, после се обърна към жената и добави: — Моля ви за още един формуляр, защото този го обърках…
— Чакайте да видим какво мога да направя — отвърна секретарката и я дари с подозрителен поглед. — Този не го хвърляйте, защото ще объркаме входящите номера…
— Добре, госпожо. Ето го тук, на масата… — Обърна се към пилота и добави: — Съвсем наскоро размених своя „Спортстър“ за един „Ви-Род“. Чисто нов, още не е разработен…
— Господи! Четиристотин и трийсет, плюс „Ви-Род“! — възхитено промълви младият пилот. — Сякаш копирате моя живот преди време!
— Някой ден можем да покараме заедно — усмихна се Луси. — Желая ви успех с онази котка…
Младежът се засмя и последва възрастната жена нагоре по стълбите. Започна да й разправя как жена му отказала да се раздели с котката си, която и след брака продължавала да спи в леглото им. Луси въздъхна с нескрито облекчение. За известно време — вероятно кратко, долният етаж беше изцяло на нейно разположение. То можеше да се измери със секундите или минутите, необходими на възрастната дама да вземе нов формуляр и да го свали в чакалнята. Луси сръчно намъкна чифт памучни ръкавици и направи светкавична обиколка из помещението. В резултат отпечатъците й изчезнаха от всички списания, до които се беше докосвала.
Първият бръмбар беше с размер на цигарен филтър и представляваше безжичен микрофон предавател, натикан във водоустойчива пластмасова тръбичка, която не приличаше на нищо. Повечето подслушвателни устройства задължително се маскират с цел да приличат на нещо друго, но от време на време се използват и такива, които просто не трябва да приличат на нищо. Тикна тръбичката в средата на голямата керамична саксия с някакво сиво-зелено цвете, поставена в средата на масата, после с бърза крачка се насочи към задната част на къщата, безпогрешно откри кухнята и натика още една зелена тръбичка в подобна саксия, поставена на нещо като висок бар плот. Върна се в чакалнята точно навреме, за да чуе приближаващите се стъпки на жената по стълбите.
45.
Бентън седеше пред включения лаптоп в спалнята, превърната в кабинет, на третия етаж на къщата си в Аспен. Очакваше Луси да активира скритата видеокамера, маскирана като писалка и свързана с клетъчен интерфейс, който пък имаше външния вид на пейджър. Очакваше също така и активирането на високочувствителния аудиотрансмитер, изглеждащ като молив. На бюрото вдясно от лаптопа беше поставена модулна система за аудиопрослушване, вградена в обикновено куфарче. Капакът му беше вдигнат, а магнетофонът и рисийвърите вътре бяха в положение стенд бай.
В момента в Чарлстън беше десет и двадесет и осем минути — с два часа по-рано от Аспен. Бентън гледаше в тъмния екран на лаптопа и търпеливо чакаше. На ушите му имаше слушалки. В тази позиция беше вече почти час. Луси му се обади късно снощи, веднага след като бе кацнала в Чарлстън. Съобщи му, че е успяла да си уреди преглед при доктор Полсън, който се оказал изключително ангажиран. Успяла да убеди жената, която вдигнала телефона, че става въпрос за спешен случай — разрешителното за летене й трябвало веднага, тъй като след два дни изтичал срока на медицинския й сертификат. Секретарката на доктор Полсън й задала логичния въпрос защо е чакала до последния момент…
Луси описа пред Бентън всички подробности на ролята, която й се беше наложило да изиграе, и очевидно се гордееше с изпълнението си. На въпроса на жената леко се запънала, казала нещо от сорта, че просто не й стигнало времето, защото собственикът на хеликоптера, който пилотирала, непрекъснато я изстрелвал насам-натам. На всичкото отгоре имала и лични проблеми… Споделила част от тях с жената, признала, че много се страхува да не загуби работата си. Явно успяла да пробуди съчувствието на служителката, която й казала да почака на телефона. След няколко минути й съобщила, че доктор Полсън ще я приеме на следващата сутрин в десет нула-нула — тоест днес… Това било огромен жест от негова страна, тъй като трябвало да отмени обичайната си седмична игра на тенис по двойки. Дано Луси не промени решението си в последния момент, тъй като изключително заетият доктор й прави огромна услуга.
До този момент всичко вървеше по план. Луси винаги беше точна и вероятно вече беше в дома на лекаря. Бентън седеше зад бюрото и чакаше, извърнал очи към сивото небе навън, от което всеки момент щеше да завали сняг. Според прогнозите валежите щяха да започнат всеки момент и да продължат през цялото денонощие. Усети, че започва да се уморява от всичкия този сняг, от този дом, от Аспен. От момента, в който Хенри нахлу в живота му, започна да се уморява от всичко…
Хенри Уолдън беше социопат, нарцистична, потайна личност. Хенри Уолдън наистина му губеше времето, приемайки с насмешка неговата антистресова терапия. Ако не беше толкова бесен на Луси, която беше допуснала всичките пакости на Хенри Уолдън, той вероятно щеше да изпитва съжаление към нея. Хенри я беше подмамила, беше я използвала, беше получила всичко, което иска. Е, може би не е планирала нападението във флоридския дом на Луси, както и ред други неща, които й се бяха случили, но в крайна сметка тя беше потърсила и намерила Луси, беше взела от нея каквото й трябваше, а сега се подиграваше с него. Беше жертвал своята и на Скарпета зимна ваканция в Аспен заради провалената актриса и още по- провалената разследваща агентка със социопатни отклонения, на име Хенри, която в замяна на всичко това го иронизираше и вбесяваше. Пожертва няколкото дни, които може би щяха да му помогнат да изглади отношенията си със Скарпета, да спаси онова, което беше останало от връзката им. Но сега предстоеше краят. Тежко му беше да си го признае, но истината беше такава. И не можеше да обвинява нея.
Бентън взе предавателя, който приличаше на малка полицейска радиостанция.
— Готова ли си?
Този напълно безсмислен въпрос беше предназначен за Луси, която не би могла да му отговори, ако не е готова — тоест, ако не е вкарала миниатюрния приемник в ушната си мида. Беше толкова малък, че на практика не се виждаше, но тя въпреки всичко трябваше да внимава. Естествено, не би могла да го включи, докато доктор Полсън й проверява слуха. Би трябвало да действа бързо и умно. Бентън я беше предупредил, че използването на еднопосочен приемник е много рисковано и лично той предпочита да имат двустранна връзка. На което тя отговори, че това просто не може да стане, защото няма как докторът да не долови статиката и другите паразитни шумове.
— Луси, готова ли си? — повтори той. — Не те чувам и виждам, затова проверявам…
— В същия момент се включи видеото. Екранът на лаптопа се запълни с картина, до слуха му достигнаха стъпките на Луси. Камерата подскачаше нагоре-надолу в такт с движенията на тялото й, показвайки някакви дървени стълби. Слушалките улавяха стъпките и дори дишането й.
— Чувам те високо и ясно — каза в предавателя той, доближавайки го до устните си. Червените лампички в куфарчето свидетелстваха за задействаната апаратура. Всичко се записваше — и картина, и звук…
Внезапно в кадъра влезе юмрукът на Луси, който почука на някаква врата. Бентън седеше, без да мърда, и чакаше. Вратата се отвори и екранът се запълни от бялата престилка на доктор Полсън, който поздрави Луси и се дръпна назад, за да й направи път. Тя се насочи към стола, а камерата писалка за миг обхвана вътрешността на малката и гола стаичка за прегледи, в която имаше кушетка, застлана с бял хартиен чаршаф.
— Това е старият формуляр, а това — новият, който току-що попълних — долетя гласът на Луси. —
