сантиметри от няколко дълги бедрени кости и един череп с цвят на стар пергамент.
— Не — отвърна. — За тази цел би трябвало да разполага с частен крематориум… — Премести лъча на фенерчето към тенекиените кутии и добави: — Това е типично за кремирането. Прахът на изгорените покойници се връща на близките в подобни евтини кутии. А те могат да я преместят в каквото пожелаят… — Лъчът се върна върху неизгорелите дълги кости и черепа, който я гледаше с огромните си очни ями и сякаш се хилеше насреща й. — За пълното изгаряне на човешкото тяло са нужни температури от порядъка на хиляда и осемстотин-две хиляди градуса…
— А защо не са изгорели тези? — попита полицаят и побутна бедрените кости и черепа с върха на палката си. Очевидно се владееше добре, тъй като ръката му дори не потрепна.
— На ваше място бих проверила дали напоследък не е имало разкопаване и ограбване на гробове — каза Скарпета. — Тези кости ми се струват доста стари. Абсолютно сигурно е, че не са скорошни, тъй като не надушвам никаква миризма. Ако бяха пресни, толкова човешки останки на едно място със сигурност щяха да вонят на разложено… — Очите й останаха приковани в черепа, който продължаваше да й се блещи.
— Некрофилия — произнесе се Марино и лъчът на фенерчето му пробяга из вътрешността на бараката. Тук имаше пепел от десетки мъртъвци, които вероятно бяха лежали в гробовете си дълги, дълги години.
— Не знам — каза Скарпета, изгаси фенерчето и излезе навън. — Твърде възможно е да става въпрос за някаква далавера… Може би е изнасял пепелта срещу заплащане, изпълнявайки желанието на някой нещастник останките му да бъдат разхвърляни над планината, морето, градината или любимото му място за риболов край реката… Вземал е парите и е изхвърлял пепелта където му падне, вероятно и тук. И никой нищо не подозира. Случвало се е и преди. Може би е започнал тази дейност още докато е работил при мен. Ще проверя и другите крематориуми в района, за да видя дали не се е навъртал край тях в очакване на клиенти… Разбира се, малко вероятно е някой да признае подобно нещо…
Поклати глава и закрачи по дебелия килим от влажни мъртви листа.
— Значи всичко е било за пари, така ли? — промърмори с удивление в гласа ченгето с палката и тръгна след нея.
— Може би смъртта го е привличала толкова силно, че в крайна сметка е започнал да я причинява — отвърна тя, без да се обръща. Дъждът беше спрял. Вятърът също утихна, а иззад облаците надникна тънкият сърп на луната. Беше неестествено блед и много приличаше на къс счупено стъкло, увиснало над покритите с влажен мъх керемиди на къщата, в която бе живял Едгар Алан Пог…
43.
Светлината от уличната лампа с мъка пробиваше мъглата и сянката на Скарпета оставаше почти незабележима върху мокрия асфалт. Тя стоеше неподвижна и продължаваше да гледа към двата осветени прозореца оттатък запуснатата, покрита с влажни листа градина.
Прибирайки се от работа, съседите би трябвало да са забелязали светлината в тези прозорци, а по всяка вероятност и червенокосия мъж, който влиза и излиза от къщата. Сигурно е имал и кола, въпреки че само преди минута Браунинг й съобщи, че никъде не е открита регистрация на кола на името на Пог. Това беше странно, разбира се. И означаваше, че ако разполага с кола, номерът й не е регистриран на негово име. Или колата не е негова, или номерата са крадени… Но беше напълно възможно да се окаже, че той наистина няма кола…
Джиесемът тежеше в джоба й, въпреки че беше с почти миниатюрни размери. Всъщност, тежаха мислите й, свързани с Луси. Не знаеше дали да й се обади, защото се страхуваше да научи подробности за душевното й състояние. От опит знаеше, че то рядко биваше добро, като част от съзнанието й отдавна я обвиняваше за влошаването на отношенията помежду им. Луси със сигурност знаеше, че Бентън е в Аспен, както вероятно бе наясно, че отношенията му със Скарпета са доста обтегнати — може би най-обтегнати след повторното им събиране.
Набра номера й в момента, в който Марино излезе на тъмната веранда и затвори вратата след себе си. Беше й странно да го види как излиза с празни ръце от място, където е било извършено престъпление. Докато беше детектив в Ричмънд, винаги си тръгваше от местопрестъплението натоварен като Дядо Коледа с най-различни торбички, кутийки и пликчета — обикновено толкова, колкото можеше да побере багажникът на колата му. Сега обаче Ричмънд беше извън юрисдикцията му и по тази причина ръцете му бяха празни. Същевременно беше постъпил съвсем правилно, оставяйки полицията да събере веществените доказателства и да ги предаде срещу разписка за изследване в криминологическите лаборатории. Ченгетата по всяка вероятност щяха да си свършат съвестно работата и нямаше да вземат ненужни боклуци… Очите й проследиха как Марино бавно тръгва покрай тухлената стена на къщата, сърцето й не издържа. Прекъсна връзката още преди да се включи гласовата поща на Луси и тихо подвикна:
— Какво си намислил?
— Бих искал да запаля една цигара — промърмори Марино, оглеждайки пустия тротоар в двете посоки. — Току-що ми се обади Джимбо, храбрият брокер на недвижими имоти. Успял да се свърже с Бърнис Тоул, която се оказала дъщерята…
— Дъщерята на тайнствената госпожа Арнет?
— Точно така. Госпожа Тоул си нямала и хабер, че някой живее в къщата. Мислела, че е празна от години. Имало нещо сбъркано около някакво завещание… Семейството нямало право да продава къщата под определена сума, но Джим им казал, че тази сума е една безумна мечта. Горе-долу това е… Адски ми се пуши една цигара… Може би защото вътре мирише на пури и това пробуди желанието ми…
— Нещо по отношение на гостите? Пускала ли е гости в къщата си госпожа Тоул?
— Никой не си спомня кога за последен път е имало гости в тая съборетина. Предполагам, че нашият човек е възприел тактиката на скитниците, заселващи се в разни изоставени сгради. Възползва се безплатно от всичко, което може, бяга в момента, в който надушва, че могат да го разкрият… Казва ли ти някой? Не знам какво мислиш да правим…
— Май трябва да се приберем в хотела — отвърна тя, отключи колата и се обърна да погледне осветените прозорци на къщата. — Тук вече нямаме работа.
— Дано барът на хотела да е още отворен — промърмори Марино и отвори дясната врата. Старателно повдигна крачолите на панталона си, преди да се отпусне на седалката. — Ококорил съм се и едва ли ще мога да заспя. Все така става, мамка му… Нямам нищо против и една цигарка, след като ударя няколко бирички… Сетне може и да заспя…
Скарпета затръшна вратата и завъртя стартерния ключ.
— Надявам се барът да е затворен — каза. — Ако изпия едно питие, няма да мога да мисля. Какво е станало, Марино? — Натисна газта и светлините на къщата на Едгар Алан Пог бавно се плъзнаха назад. — Живял е тук без никой да му обръща внимание. Напълнил е бараката за дърва с човешки останки, но никой не го е забелязал дори да излиза на двора. Как е възможно това? Нима госпожа Полсън никога не го е виждала да шета нагоре-надолу? Ами Джили?
— Защо не се отбием да я попитаме? — внезапно предложи Марино и инстинктивно положи ръце в скута си. Сякаш искаше да се предпази.
— Наближава полунощ — възрази Скарпета.
— Вярно — изсмя се иронично Марино. — Нека бъдем възпитани.
— Добре — внезапно се съгласи тя и зави наляво по Грейс Стрийт. — Но бъди нащрек. Не знаем как ще реагира, като те види…
— Тя трябва да бъде нащрек заради това, което имам да кажа, а не обратното — изръмжа едрият мъж.
Скарпета направи обратен завой и паркира пред малката тухлена къща, непосредствено зад тъмносиния миниван. Светеше само в дневната, но пердетата бяха спуснати. Опита се да открие повод за късното посещение, тъй като изобщо не беше сигурно, че госпожа Полсън ще отвори. В крайна сметка реши, че е по-разумно да й позвъни по телефона. Прегледа последните набирания, запаметени в джиесема, надявайки се номерът на Полсън да е все още между тях. За съжаление го нямаше. Наложи се да рови из чантата си за листчето хартия, на което го беше записала след първата си среща със Сузана Полсън. Откри го, прехвърли го в апаратчето и зачака, опитвайки да си представи сложния път, по който обаждането й щеше да стигне до телефона, монтиран до леглото на госпожа Полсън.
