така… — Вдигна слушалката на един старомоден апарат марка „Принсес“ и я долепи до ухото си: — Няма сигнал… Не знам защо ми се струва, че подушвам нещо като дим от пура…
— Трябва да поддържаш системата, иначе инсталацията ти замръзва — промърмори Марино, подуши въздуха и се огледа. — Не подушвам пури, а само прах и влага. Но ти винаги си имала по-добро обоняние…
В негово присъствие дневната сякаш се беше смалила.
Скарпета остана в близост до лампата и бавно огледа малкото помещение с диван на цветя под прозореца и син стол в стил „Кралица Ана“, тикнат в ъгъла. Върху ниската масичка бяха струпани стари списания. Тя се приближи и вдигна няколко от тях.
— Е, това вече не го очаквах — каза, докато прелистваше един брой на „Върайъти“.
— Какво? — попита Марино, обърна се и заби поглед в черно-бялото седмично издание.
— Реклама за развлекателната индустрия — отвърна Скарпета. — Много странно. Датата е ноември миналата година. И въпреки това е странно. Питам се дали тази госпожа Тоул има някакво отношение към киното…
— Най-вероятно е почитателка на разните холивудски звезди, като половината свят — сви рамене Марино.
— Половината свят чете „Пийпъл“, „Ентъртейнмънт Уикли“ и други подобни, но не и „Върайъти“, което е твърде професионално… — Свали още няколко издания от купчината: — Ето, „Холивудски репортер“, „Върайъти“, „Върайъти“, „Холивудски репортер“… Почти всички екземпляри от две години насам. Последните шест месеца обаче ги няма, вероятно защото абонаментът е приключил. Ето и пощенския етикет. Списанията са идвали на този адрес, но на името на някоя си г-жа Едит Арнет. Говори ли ти нещо това име?
— Тц.
— От агенцията казаха ли ти кой е живял тук? Дали е била госпожа Тоул?
— Не знам, нищо не ми казаха. Но останах с впечатлението, че е била госпожа Тоул.
— Май не бива да разчитаме само на впечатление — промърмори Скарпета. — Защо не звъннеш на човека? — Дръпна ципа на черната чантичка с полевия комплект и извади от него дебел найлонов чувал за отпадъци. Отвори го с рязко движение и пусна вътре няколко броя от „Върайъти“ и „Холивудски репортер“.
— Защо са ти? — попита без да се обръща Марино. Беше застанал на прага на някаква врата, с гръб към нея.
— Не е излишно да ги проверим за отпечатъци — отговори Скарпета.
— Кражба — определи той, разгъна лист хартия и провери цифрата, изписана върху него.
— Незаконно проникване, взлом, може би и кражба — допълни Скарпета.
— Ако излезе нещо такова, нямаме заповед — закачливо подхвърли той.
— Искаш ли да ги върна обратно? — предизвика го тя.
Раменете му в рамката на вратата леко се присвиха.
— Нали знам къде е ключът… Ако открием нещо, ще ги върна обратно, а след това ще отидем да си извадим заповед… Правил съм го и преди.
— На твое място не бих го признала публично — промърмори тя, пусна чувалчето със списанията на прашното дюшеме и се приближи до малката масичка вляво от дивана. Отново й се стори, че долавя миризма на пури.
— Много неща не признавам публично — заяви той и започна да набира някакъв номер на джиесема си.
— Това място не е под твоята юрисдикция, което означава, че не можеш да извадиш заповед… — добави тя.
— Не бери грижа, Браунинг ми е аверче — усмихна се Марино, после се оцъкли и напрегна слух. От изражението му пролича, че е попаднал на гласова поща. — Хей, Джим, Марино те безпокои… Питам се кой последен е живял в тази къща. Познато ли ти е името Едит Арнет? Моля те, звънни ми по най-бързия начин! — продиктува номера си и се обърна към Скарпета: — Старият Джимбо явно няма желание да ни срещне тук. Лично аз не го обвинявам, защото дупката е наистина гадна!
— Гадна е, няма спор — съгласи се Скарпета и издърпа чекмеджето на малката масичка до дивана, което се оказа пълно с монети. — Но не съм сигурна, че не дойде по тази причина. Откога стана гъст с детектив Браунинг? До вчера умираше от страх, че може да те арестува!
— Това си беше за вчера — отвърна Марино и пристъпи в тъмния коридор. — Той си е пич и няма от какво да се тревожиш. Ако ни трябва заповед, ще я получим. Дотогава можеш да си четеш разни историйки за Холивуд. Къде е тоя електрически ключ, мамка му?
— Тук трябва да има петдесетак в монети по четвърт долар — промърмори Скарпета и зарови пръсти в купчината, която издаде тих звън. — Само по четвърт долар. Няма по един цент, няма по пет, нито пък по десет… Какво се плаща с монета от четвърт долар? Може би вестник?
— Тц — поклати глава Марино. — „Боклук-диспеч“ струва петдесет цента. — Явно имаше предвид местното издание „Таймс-Диспеч“. — Вчера си купих един от машината пред хотела, която ми глътна две монети по четвърт долар. Парцалът се оказа два пъти по-скъп от „Вашингтон Пост“!
— Необичайно е да се оставят пари в къща, в която никой не живее — каза Скарпета и затвори чекмеджето.
Осветлението в коридора не работеше, но тя последва Марино в кухнята. Веднага й направи впечатление, че умивалникът е пълен с мръсни чинии, покрити с отвратителна на вид мазна и зеленясала вода. Отиде да отвори хладилника с нарастващото убеждение, че някой е живял тук, при това съвсем доскоро. На рафтовете имаше картонени кутии с портокалов сок и соево мляко, чийто срок на годност изтичаше в края на този месец, а етикетите на месото във фризера сочеха, че е купено преди около три седмици. Колкото повече храна откриваше из разни шкафове и в килера, толкова по-силно ставаше вълнението й. Интуицията й очевидно препускаше преди логичната мисъл. Прекоси коридора към спалнята в задната част на къщата. Вече беше сигурна, че надушва миризмата на пури и веднага усети приток на адреналин.
Двойното легло беше постлано с евтина тъмносиня кувертюра, чаршафите под която се оказаха влажни и измачкани, покрити с къси косъмчета. Част от тях бяха червеникави, вероятно от скалпа, други — по-тъмни и къдрави, очевидно бяха генитални. Веднага забеляза втвърдените петна, предусещайки от какво са. Леглото беше срещу прозореца, от който се виждаше дървената ограда на Полсънови, а отвъд нея и тъмният прозорец на Джили. На масичката до леглото имаше жълто-черен керамичен пепелник, който беше изненадващо чист — прахта по мебелите беше доста повече от тази, която покриваше вътрешността му.
Съсредоточена до крайност, тя се зае с необходимите манипулации. Не обръщаше внимание на хода на времето, на удължените сенки и на дъжда, който монотонно почукваше по покрива. Прегледа общата част на гардероба, а след това отвори и чекмеджетата, едно по едно. Откри една червена роза, изсъхнала в целофана си, видя мъжки палта и костюми — всичките старомодни, но акуратно закопчани и увесени на телени закачалки. Намери купчини старателно сгънати мъжки панталони и ризи в убити тонове, мъжко бельо и чорапи — в по-голямата си част старо и евтино, а също десетки употребявани носни кърпички, сгънати на перфектни квадрати.
В един момент се озова седнала на пода, заобиколена от няколко претъпкани кашона, които беше издърпала изпод леглото. Те бяха пълни с печатни материали, свързани с балсамирането, очерци за управители на погребални агенции, различни месечни издания със снимки на ковчези и дрехи за погребение, урни за кремация и оборудване за балсамиране. Списанията бяха на осем и повече години, пощенският им адрес липсваше, само тук-там можеха да се видят по няколко букви и части от пощенски код. Все неща, които не й вършеха работа…
Методично прехвърляше съдържанието на кашоните, преглеждайки всяко списание поотделно с надеждата да открие някой забравен етикет с адреса на получателя. И старанието й беше възнаградено — на дъното на един кашон намери няколко списания с напълно запазени етикети. Изчете съдържанието на един от тях и с недоумение поклати глава. Вероятно е станала някаква грешка, рече си. Защото логично обяснение нямаше… Вдигна глава и извика Марино. После се изправи, а очите й продължаваха да фиксират
