— Спокойно — вдигна ръка Скарпета. — Приех посланието. Благодаря, че ме уведомихте. Благодаря, че някой изобщо се е сетил…
— Той би трябвало да го стори — поклати глава Брус, огледа се и поверително добави: — А иначе трябва да ви кажа, че всички се радваме да ви видим сред нас, доктор Скарпета!
— Почти всички — усмихна се патоложката. — Но няма проблем. Би ли уведомил господин Ийс, че сме тук? Той ни очаква… — Ударението й беше поставено на
— Да, госпожо — просветна лицето на Брус. Свали слушалката на стенния телефон, набра един вътрешен номер и предаде посланието.
За минута-две останаха мълчаливи пред вратата на асансьора, очаквайки появата на кабината. Това не беше толкова невинна операция, колкото изглеждаше, тъй като за повикването му трябваше специална магнитна карта. Без нея човек можеше да си натиска копчето цял ден, но кабината щеше да се появи само ако някой друг я свали. В крайна сметка вратата се отвори и двамата побързаха да влязат. Скарпета натисна бутона за третия етаж и прехвърли на другото си рамо черната чантичка със специалните инструменти.
— Предполагам, че копелето е решило да те замрази — промърмори Марино, докато асансьорът се издигаше с леко поклащане.
— Тъй трябва да е — съгласи се Скарпета.
— Как ще реагираш? Не можеш да го оставиш да си разиграва коня, нали? Моли те да дойдеш в Ричмънд, а след това сменя плочата! На твое място бих се оплакал където трябва, за да го уволнят!
— Това при всички случаи ще му се случи, при това съвсем скоро — отвърна тя, въздъхна и поклати глава: — Но аз имам по-важна работа.
Вратата от неръждаема стомана се плъзна встрани и те излязоха в коридора с бели стени, където ги чакаше Джуниъс Ийс.
— Много ти благодаря, Джуниъс — усмихна се Скарпета и му подаде ръка. — Радвам се да те видя.
— О, за мен беше удоволствие — промърмори леко зачервеният Ийс.
Беше странен мъж с бледи очи. Средата на горната му устна беше пресечена от белег, който стигаше чак до носа. Типична следа от некачествена родилна манипулация, дължаща се на изваждане на детето с помощта на форцепс. Скарпета беше виждала много такива хора. Но и да оставим външния вид настрана, той пак си е странен тип, помисли си тя. Това впечатление беше придобила преди години, когато й се налагаше да осъществява инцидентни контакти с него — всичките служебни и свързани с конкретни случаи. Когато беше главен съдебен лекар, тя беше изключително любезна със сътрудниците в лабораториите. Демонстрираше им своето дълбоко уважение, но все пак запазваше дистанцията. Следвайки Ийс из лабиринта от коридори, Скарпета хвърляше по едно око към лабораториите, покрай които минаваха. Едва сега си даде сметка, че за учените тук вероятно е изглеждала студена и заплашителна, натоварена с бремето на административната власт. В качеството си на шеф тя получаваше уважение, но почти никога привързаност. Беше й трудно да живее по този начин, но той си вървеше в комплект с поста — друг просто нямаше. Слава Богу, че днес не й се налагаше да се придържа към него.
— Как вървят нещата, Джуниъс? — попита тя. — Чух, че двамата с Марино сте изкарали една нощна смяна в полицейския клуб… Надявам се, че не си прекалено стресиран от странните неща, които стават напоследък с трасологическите улики. Ако някой може да каже какво става, това несъмнено си ти…
Ийс я дари с един подозрителен поглед.
— Да се надяваме — промърмори. — За момента мога да кажа, че лично аз нищо не съм объркал. Не ми пука какво се говори, защото съм абсолютно сигурен в себе си!
— Ти си последният човек, който ще смеси или обърка пробите — кимна тя.
— Благодаря. Когато го казваш ти, това наистина означава много. — Ийс повдигна магнитната карта, която висеше на тънък шнур на шията му, доближи я до сензора на стената и ключалката на лабораторията по трасология меко изщрака. — Не е моя работа да давам оценки, но знам, че при нас случайната подмяна на етикети е просто изключена. Никога не се е случвало подобно нещо. Имало е инцидентни грешки, но съм ги хващал веднага…
— Разбирам.
— Помниш ли Кит? — подхвърли Ийс. — Днес я няма, защото е болна. Тоя грип натръшка половината град. Много искаше да ти каже здрасти и наистина ще съжалява, че те е изпуснала…
— Кажи й, че и аз съжалявам — отвърна Скарпета, докато се насочваше към дългата маса с черен плот — обичайното работно място на Ийс.
— Хей, имаш ли тук някое тихо местенце с телефон? — обади се Марино.
— Че как да нямам — кимна Ийс. — Кабинетът на началника на секцията е първата врата зад ъгъла. Днес тя е в съда, така че можеш да действаш спокойно…
— В такъв случай ви оставям да си играете в калта — каза Марино, огледа ги за миг и бавно се отдалечи. Приличаше на каубой, току-що слязъл от коня след тежък преход.
Ийс покри част от плота с голям лист хартия и Скарпета изсипа върху него калните проби, които извади от чантата си. Той придърпа още един стол пред микроскопа и й направи знак да седне, подавайки й чифт памучни ръкавици. Първата фаза при обработката на повечето такива проби обикновено е и най-простата. Ийс взе малка стоманена шпатула, потопи я в едно от пликчетата и избърса полепналите по нея миниатюрни песъчинки и частици червеникава глина върху стерилно стъкло, което ловко мушна под окуляра на микроскопа. Нагласи фокуса и бавно завъртя поставката. Скарпета гледаше отстрани, неспособна да види нищо друго, освен няколко червеникави прашинки. Ръцете на Ийс работеха сръчно и уверено, подготвяйки още няколко идентични стъкла.
Откриха нещо едва след като обработиха пробите от второто пликче, които Скарпета беше взела от строителната площадка.
— Ако не го виждах с очите си, изобщо нямаше да повярвам — заяви Ийс, докато се отдръпваше от окуляра и отместваше стола си встрани. — Заповядай…
Тя се надвеси над микроскопа и надникна. Върху стъклото се виждаха песъчинки и различни минерали, фрагменти от растения и насекоми, ситни късчета тютюн — неща, които могат да се открият на всеки недостатъчно чист паркинг. Между тях мътно проблясваха няколко миниатюрни метални люспици. Това вече не беше типично. Огледа се за някакъв инструмент с остър връх и откри няколко, при това съвсем близо. Внимателно докосна металните люспи, опитвайки се да ги отдели от останалите частици. Оказа се, че върху това стъкло те са точно три, малко по-големи от песъчинките и останалите частици. Две червени и една бяла. Иглоподобният накрайник потъна малко по-дълбоко в пробата и откри още една люспица, която веднага привлече вниманието на Скарпета. Позна я веднага, но си наложи да я огледа внимателно, преди да го каже на глас. Искаше да е абсолютно сигурна.
Люспицата беше с размера на най-малките частици от боя, които вече познаваше. Жълто-сива на цвят, с особена форма, която не беше нито като на кристал, нито направена от човешка ръка. На практика приличаше на някаква праисторическа птица с чукообразна глава, око, тънък врат и издуто тяло.
— Повърхността е покрита с концентрични кръгове, представляващи отделни пластове костна тъкан — каза тя, намествайки частицата под по-подходящ ъгъл. — Подобно на дървесните кръгове, по които се определя възрастта на дървото… Забелязва се и нещо като резба, като тънка капилярна мрежа. Това са миниатюрните канали за преминаване на кръвоносните съдове. Ако разгледаме тази проба с увеличение, ще видим нещо като тънък воал с доста голяма плътност. Спектралният анализ ще покаже, че това е калциев фосфат, или казано иначе — костен прах. Не бих казала, че съм изненадана, тъй като в старата сграда със сигурност могат да се открият наличности от костен прах…
— Проклет да съм! — доволно възкликна Ийс. — По тоя въпрос си блъсках главата като луд и все не стигах до логично обяснение… Същото проклето нещо открих и в случая с Болното момиче, или случая „Полсън“ — разбира се, ако сме на една и съща вълна… Ще ми позволиш ли да хвърля едно око?
Скарпета се плъзна назад заедно със стола си. Изпитваше облекчение, но объркването й не намаля. Люспиците боя и костният прах се връзваха със смъртта на тракториста, но нямаха нищо общо със случая „Джили Полсън“. Как е възможно същите микроскопични частици да бъдат открити и в устата й?
— Абсолютно същата проклета гадост! — отсече категорично Ийс. — Сега ще ти покажа проби от Болното момиче. Няма да повярваш! — Той издърпа един дебел плик от купчината на бюрото си и измъкна от него картонена папка, съдържаща стъкълца с проби. — Държа нейните проби да са ми подръка, тъй като непрекъснато се връщам на тях… — Едно от стъклата зае мястото под окуляра: — Ето, гледай… Червени,
