вероятно се беше повлияла от либералните настроения в Холивуд, цинично заключи той, кликвайки на последната информация.
Оказа се, че това е кратка статия от „Холивудски репортер“, публикувана в средата на октомври:
Бившата актриса и настоящ служител от Градското полицейско управление на Лос Анджелис Хенри Уолдън подписа договор с престижната международна агенция за лична охрана „Последният участък“, собственост на бившата специална агентка и любителка на хеликоптери и ферарита Луси Фаринели, която пък се пада племенница на известната патоложка Кей Скарпета. Агенцията е със седалище в по-малкия Холивуд — този, който се намира във Флорида, и наскоро откри офис и в Лос Анджелис, предлагайки охрана на известни личности. Имената на тези личности се пазят в тайна, но „Холивудски репортер“ все пак успя да научи, че част от тях са топ звезди от шоу бизнеса, сред които личат имена като актрисата Глория Ръстик и рапъра Рет Ридли.
„Това е най-вълнуващата и най-предизвикателната роля в живота ми — обяви Уолдън. — Кой би могъл да я върши по-добре от човек, който някога е работил в областта на шоу бизнеса?“
Работил е силно казано, тъй като русокосата хубавица се е радвала на дълги паузи между епизодичните си артистични изяви. Вероятно за нея парите не са проблем, защото семейството й разполага с купища от тях. Уолдън е известна с второстепенните си роли в скъпи филмови продукции като „Бърза смърт“ и „Не бъди там“. Ако внимавате, може и да не я пропуснете — тя е онази с големия патлак…
Руди разпечата статията и остана на мястото си, отправил поглед в осветения екран. Питаше се дали Луси знае за този материал. Питаше се защо не е побесняла, ако го е прочела, и защо в такъв случай не е уволнила Хенри още преди месеци. И защо не беше споделила с него? Подобно нарушение на протокола е нещо твърде необичайно. Той остана шокиран от факта, че Луси изобщо го е допуснала. Не можеше да си представи, че някой, който работи за агенцията, дава интервю за медиите — освен ако това не е била специално планирана операция. Имаше само един начин да разбере истината, рече си той и посегна към телефона.
— Хей, къде си? — попита, когато гласът на Луси прозвуча в слушалката.
— В Сейнт Огъстин, чакам да заредя с гориво — отвърна тя. Гласът й беше угрижен. — Вече знам за шибаната бомба.
— Не се обаждам заради нея. Предполагам, че вече си разговаряла с леля си…
— С Марино. Нямах време за подробности — ядосано добави тя. — Има и нещо друго, така ли?
— Знаеш ли, че твоята приятелка е дала интервю за медиите във връзка с постъпването си при нас?
— Не я наричай моя приятелка!
— Добре, за това ще говорим по-късно — каза с престорено спокойствие Руди. — Сега отговори на въпроса ми: знаеше ли?
— Не знам нищо за никакво интервю! — отсече Луси. — За какво става въпрос?
Руди й прочете материала, а след това зачака реакцията й. Знаеше, че такава ще има, и съжаляваше, че не може да я види. В крайна сметка това беше една доста непочтена ситуация и Луси би трябвало да признае, че е така. Но тя мълчеше и той притисна слушалката до ухото си:
— Там ли си още?
— Да — рязко отвърна тя, помълча малко и добави: — Не знаех…
— Е, сега вече знаеш. Смятам, че се налага да направим оглед на разкрилата се пред нас друга слънчева система — богатото й семейство, да установим има ли някаква връзка с истинските Уолдън и кой, по дяволите, знае за тези подробности. Но най-важното е да разберем дали онзи психопат е прочел материала и ако да — защо действа по този начин? Любопитен е и фактът, че творческият й псевдоним съвпада с една стара вирджинска фамилия, чиито представители от женски пол са демонстрирали топли чувства към правата на цветнокожите. Може би ще се окаже, че срещата между теб и нея не е била напълно случайна.
— Това е смешно! — ядоса се Луси. — Ти май наистина си превъртял! Името й беше в списъка на служителите от полицията в Лос Анджелис, които имаха опит и в охранителния бизнес…
— О, я стига глупости! — кипна и Руди. — Майната му на списъка! Ти си водила разговори с местната полиция и тя се е оказала там. Била си съвсем наясно, че няма опит в личната охрана, но въпреки това си я наела!
— Не желая да говоря по този въпрос по мобилен телефон! — отсече Луси. — Дори когато става въпрос за телефони като нашите!
— И аз — съгласи се Руди. — Иди при своя психоаналитик… — Това беше кодовото име на Бентън Уесли. — Сериозно ти говоря, защо не му звъннеш? Той сигурно ще има някакви идеи. Кажи му, че му пращам статията по електронната поща. Имаме отпечатъци. Става въпрос за същия перка, който е автор на твоята малка скица… Бомбата в пощенската кутия е негово дело…
— Голяма изненада, няма що! — Замълча за момент, после добави: — Вече говорих с психоаналитика си. Той ще направи мониторинг на цялата ми дейност тук…
— Добра идея. О, щях да забравя! Открих един косъм, залепнал на тиксото. Онова, което е използвано за химическата бомба…
— Опиши го.
— Дълъг е около двайсет сантиметра, черен и къдрав. Очевидно е от коса. По-късно можеш да ми звъннеш на другия телефон, сега имам много работа… Може би твоята приятелка знае нещо, стига да я накараш поне веднъж да каже истината…
— Не я наричай моя приятелка! — троснато отвърна Луси. — И хайде вече да не се караме на тази тема, става ли?
39.
Кей Скарпета влезе през главния вход на службата по съдебна медицина, следвана по петите от Марино, който правеше всичко възможно, за да ходи нормално. Изправен зад гишето на охраната, Брус се намръщи.
— Извинете, имам заповед да не допускам посетители — изпречи се на пътя им той. — Но шефът може би не е имал пред вид точно вас… Вероятно ви очаква?
— Не — отвърна спокойно Скарпета. На този етап нищо не можеше да я изненада. — И вероятно е имал предвид именно мен.
— Много съжалявам — поруменя човекът, който наистина беше смутен. — Как я караш, Пит?
Марино се облегна на гишето с разкрачени крака. Панталонът му висеше доста по-ниско от обичайното. Толкова ниско, че ако в този момент му се наложеше да се впусне в преследване, със сигурност щеше да го изгуби.
— Бил съм и по-добре — промърмори той. — Значи онова джудже се прави на великан и не иска да ни пусне в сградата, а? Това ли искаш да ни кажеш, Брус?
— Да, ако имаш предвид директора — кимна пазачът. И той, като повечето хора, искаше да запази работата си, хубавата синя униформа и пищова на кръста, да охранява една хубава сграда. Това все пак беше за предпочитане, ако и да не понасяше доктор Маркъс.
— Хм — изръмжа Марино и направи крачка назад. — Мъчно ми е да разочаровам джуджето шеф, но и ние нямаме работа с него. Дошли сме да оставим малко веществени доказателства за изследване, главно в трасологията. Все пак ми е любопитно да чуя как точно звучи заповедта, която си получил. Много ми се ще да я чуя!
— А бе, нали го знаеш директора — поклати глава Брус, после се осъзна и млъкна. Все пак си харесваше работата.
