— Все още не разбирам защо не искаш да ангажираш Бентън — каза Марино и посегна към чашата с вода до леглото. — Какво пък чак толкова ще стане, ако дръпна няколко бири?
— Ти сам ще прецениш — отвърна тя, докато прелистваше копията на съдебномедицинските заключения, струпани в скута й. Продължаваше да се надява, че сред тях ще открие нещо, което ще направи логична връзката между Джили и тракториста. — Алкохолът пречи на оздравителния процес, освен това не ти е най-добрият приятел, нали?
— Снощи не беше — съгласи се с гримаса Марино.
— Поръчай си каквото искаш. Нямам никакво намерение да ти се налагам…
— Той се поколеба, а Скарпета усети, че желанието му е именно това — да му се наложи, да му каже какво трябва да прави. Но знаеше, че няма смисъл. Вече го беше правила. Не искаше да бъде втори пилот по време на безумния му полет над джунглата на живота. Марино погледна към телефона, но ръцете му останаха скръстени в скута. Миг по-късно отново посегна към чашата с вода.
— Как се чувстваш? — попита тя, прелиствайки поредната страница. — Искаш ли още адвил?
— Добре съм. Но ако ударя една-две бирички, ще се почувствам още по-добре.
— Това сам ще го решиш — каза му, обърна следващата страница и се втренчи в дългия списък на контузените и разкъсани органи на господин Уитби.
— Сигурна ли си, че тя няма да се оплаче в полицията? — попита Марино.
Скарпета усети очите му върху себе си. Светеха като фенери и излъчваха страх. Това беше напълно разбираемо. Евентуалното обвинение в сексуално насилие щеше да го срине окончателно. Почти сигурно щяха да го изхвърлят от органите на реда, а имаше голяма вероятност съдебните заседатели на „любимия“ Ричмънд да го обявят за виновен само защото е мъж, при това едър мъж, а госпожа Полсън владееше добре ролята на безпомощна жертва. Мисълта за нея пробуди гняв в душата на Скарпета.
— Няма, не се бой — отговори на глас тя. — Хванах блъфа й. Тази нощ положително ще сънува тоновете улики, които изнесох от къщата й. Ще сънува и играта, разбира се. Тя не иска ченгетата да научат за играта или игрите, които са ставали в дома й. Чакай да те питам нещо… — Вдигна глава от документите в скута си: — Ако Джили беше жива и си беше у дома, дали твоята Сузи щеше да направи това, което ти е направила снощи? Позволявам ти да импровизираш… Какво говорят инстинктите ти?
— Мисля, че щеше да извърши точно това, което си е намислила — мрачно отвърна Марино. В гласа му се долавяше презрение и гняв, но най-вече срам.
— Как мислиш, дали е била пияна?
— Беше адски възбудена, направо хвърчеше…
— Благодарение на алкохола или на нещо друго?
— Не я видях да гълта хапчета или да смърка — поклати глава той. — Но вероятно не съм видял и куп други неща.
— Някой трябва да поговори с Франк Полсън — заключи Скарпета, разгръщайки поредния доклад. — Може би ще се наложи да поискаме помощ от Луси, но това ще зависи от разкритията, които ще направим утре.
Марино се усмихна, за пръв път от доста време насам.
— Каква идея, Господи! Тя е пилот, когото ще пуснем на перверзника!
— Точно така — кимна Скарпета, въздъхна и продължи да прелиства доклада. — Нищо… Абсолютно нищо, което да хвърли някаква допълнителна светлина върху случая с Джили. Била е задушена, а в устата й са открили парченца боя и метал. Нараняванията на Уитби съответстват на факта, че е бил прегазен от трактора. Но сме длъжни да потърсим някаква връзка между него и семейство Полсън, просто защото такава ни е проклетата професия…
— Тя сигурно ще знае — подхвърли Марино.
— Никакви контакти с нея! — отсече Скарпета, абсолютно убедена, че Марино не бива да се обажда на Сузана Полсън. — Не си насилвай късмета!
— Не съм казал, че ще й се обадя. Може би познава тракториста, може би той е участвал в игричките й! Ами ако са си организирали клуб на перверзниците?
— Не са съседи — промърмори Скарпета, разтворила досието на Уитби. — Не че има някакво значение, но той живее близо до летището. Може би утре ще отскочиш дотам, защото аз тъй и тъй трябва да остана в лабораторията…
Марино не каза нищо. Нямаше желание да разговаря с никое от ричмъндските ченгета.
— Ще трябва да отидеш — въздъхна тя и затвори папката.
— Къде по-точно? — Очите му се преместиха на телефона до леглото. Вероятно пак се беше сетил за бира.
— Знаеш къде.
— Хич не обичам, когато ми говориш по този начин — сбърчи вежди той. — Сякаш от една-две твои думи съм длъжен да отгатна какво си мислиш… Предполагам, че куп мъже ще останат възхитени, ако познават лаконична жена като тебе!
Скарпета скръсти ръце върху папката в скута си, в очите й се появи весело пламъче. Той винаги се наежва, когато е права. Замълча, за да види какво още ще изтърси.
— Добре — изръмжа Марино, неспособен да понася мълчанието. — Къде точно трябва да отида? Кажи къде, по дяволите, трябва да се набутам, освен в лудницата, разбира се… Защото в момента наистина съм почти превъртял!
— Трябва да осъществиш контакт с нещо, от което те е страх. Тоест с полицията. А те е страх от нея, защото продължаваш да се опасяваш, че госпожа Полсън ще направи официално оплакване. Няма да го направи, бъди спокоен. Иди да свършиш тая работа и страхът ще те напусне.
— Не става въпрос за страх — изпъшка той. — Става въпрос за собствената ми глупост.
— Добре. В такъв случай се обади на детектив Браунинг или на някой друг, защото ако не го направиш, наистина ще демонстрираш глупостта си. А аз се прибирам в стаята си… — Тя стана и премести стола до прозореца. — Ще се видим във фоайето, точно в осем сутринта…
34.
Скарпета изпи чаша вино в леглото. Не беше много добро вино — някакво каберне, след което в устата оставаше остър, леко кисел вкус. Въпреки това го изпи до последната капка, вероятно защото беше съвсем сама в хотелската си стая. В Аспен беше с два часа по-рано и Бентън най-вероятно бе на вечеря или на някоя делова среща, зает със случая си — с онзи същия тайнствен случай, който отказа да дискутира с нея.
Нагласи възглавниците зад гърба си, надигна се и остави чашата на масичката до леглото, непосредствено до телефона. Погледна го нерешително, после премести очи към телевизора, питайки се дали да го включи. Реши, че няма смисъл, след което отново насочи вниманието си към телефона. След минута колебание взе слушалката и набра мобилния телефон на Бентън. Не беше забравила, че той не иска обаждания на домашния му телефон.
— Не ми звъни в къщата — категорично отсече той. — Изобщо няма да вдигам слушалката.
— Не виждам нищо разумно в това решение — беше отговорила тя по време на последния им разговор, от който сякаш бяха изтекли няколко месеца. — Защо няма да отговаряш на домашния си телефон?
— Не искам да се разсейвам — отговори той. — Затова няма да вдигам обикновения телефон. Ако наистина трябва да говориш с мен, ще ме търсиш на мобилния. Моля те да не го приемаш лично, обстоятелствата са такива.
Мобилният му телефон звънна два пъти и той вдигна.
— Какво правиш? — попита тя, заковала поглед в празния телевизионен екран срещу леглото.
— Здрасти — меко, но някак разсеяно отвърна той. — В офиса съм.
Тя си представи спалнята на третия етаж на къщата в Аспен, която Бентън беше превърнал в кабинет. Представи си го зад бюрото, с отворен документ на екрана на монитора. Стана й по-добре, като разбра, че си е у дома и работи по случая си.
— Имах доста тежък ден — рече. — Как беше при теб?
— Кажи ми какво става.
