от стоп-светлини, който бягаше в обратна посока. Ярки бели и червени очи, носещи се в безбрежния мрак на нощта. Изви глава нагоре и вляво, очаквайки светофарът да се смени. Когато това стана, потокът от коли спря и Пог тръгна да пресича опразненото платно, което водеше на изток. Скоро стигна до другото, запълнено от пътуващите на запад коли, и започна да се промушва сред тях. Добра се до бензиностанцията на „Шел“ и вдигна глава към яркожълтата мида, увиснала високо над главата му. Един старец с торбести панталони зареждаше на близката колонка, а пред тази в дъното се беше изправил друг, също на почтена възраст. Пог напусна сянката и безшумно се насочи към стъклената врата. Влизането му беше отбелязано от малко звънче над вратата. Тръгна право към автоматите за напитки в дъното. Жената на касата не му обърна внимание, заета да маркира пакетче чипс, опаковка от шест бири и неизвестно количество бензин.
Автоматът за газирана вода беше редом с кафе-машината. Той взе пет от най-големите пластмасови чаши с капачета и ги понесе към касата. Чашите бяха изрисувани с анимационни герои, а капачетата бяха снабдени с къси сламки за пиене. Постави ги на тезгяха и вдигна глава към жената зад него.
— Имате ли пластмасови портокали със зелени сламки? Пълни с портокалов сок?
— Какво? — намръщи се жената и вдигна една от чашите. — Вътре няма нищо. Ще си купувате ли голяма сода или не?
— Не — отвърна Пог. — Искам само чашите и капачетата.
— Не продаваме само чаши.
— Това ми трябва — рече той.
Жената вдигна очилата на челото си и се втренчи в него. Какво ли пък толкова ще види? — запита се Пог.
— Казах ви, че не продаваме празни чаши.
— Ако имахте портокалов сок, щях да си купя — отвърна Пог.
— Какъв портокалов сок? — нетърпеливо попита продавачката. — Виждате ли го онзи големия хладилник в дъното? Вътре има всичко, което продаваме!
— Имам предвид едни пластмасови портокали, които приличат на истински и вървят в комплект със зелени сламки.
Върху намръщеното й лице бавно изплува удивление, а яркочервените й устни се разтеглиха в усмивка. Изведнъж му заприлича на онези китайски фенери, дето ги правят от издълбана диня.
— Май се сещам за какво говориш, мамка му! — рече жената. — Едни шибани изкуствени портокали, които ги продаваха пълни със сок! Миличък, тях не ги правят от години! Господи, за нищо на света не бих се сетила!
— В такъв случай ще взема само чашите и капачетата — настоя той.
— Боже, предавам се. Единственото хубаво нещо е, че смяната ми свършва.
— Дълга нощ, а? — подхвърли той.
— Която току-що стана още по-дълга… — Жената се разсмя. — Онези шибани портокали със сламките! — Очите й се извъртяха към вратата, откъдето се появи старецът с торбестите панталони, за да си плати бензина.
Пог дори не го погледна, защото вниманието му беше изцяло ангажирано от жената. Гледаше перхидроленорусата й коса, която блестеше като навито на ролка рибарско влакно, гледаше напудрената й кожа, която приличаше на мека набръчкана кърпичка. Беше сигурен, че ако я пипне, ще получи усещането, че пипа крилцата на пеперуда, от която ще се посипе пудрата. На табелката с името й пишеше ЕДИТ.
— Ще ти кажа какво ще направим — свойски подхвърли Едит. — Ще ти хвана чашите по петдесет цента едната, а капаците ти ги давам даром. Не мога цяла вечер да се занимавам с теб, защото имам и други клиенти… — Пръстът й чукна касовия апарат, чекмеджето се отвори.
Пог й подаде банкнота от пет долара и протегна ръка за рестото. Пръстите й леко се докоснаха до неговите и той веднага ги усети — хладни, пъргави и меки, с леко отпусната кожа. Такива бяха пръстите на всички жени на нейната възраст. Излезе навън и отново се потопи във влажния нощен въздух. Изчака зеленото на светофара и прекоси улицата по същия начин, по който го беше направил преди малко. Мушна се под същите палми и маслинови дръвчета и отправи поглед към вратата на „Другият начин“. Уверил се, че никой няма да излезе от нея, той пъргаво се насочи към колата си и скочи зад кормилото.
33.
— Трябва да му кажеш — промърмори Марино. — Той трябва да знае, дори ако нещата не се развият както очакваш…
— Хората се плъзгат по наклонената плоскост именно по този начин — отвърна Скарпета.
— Или получават начален тласък — добави той.
— Не и в този случай.
— Ти си шефът, докторке, ти решаваш — сви рамене Марино и се протегна. Намираше се в леглото си в хотел „Мариот“ на Брод Стрийт, а Скарпета седеше на същия стол, на който беше седяла и преди, само че този път го беше придърпала по-близо. Той изглеждаше огромен, но не толкова заплашителен в бялата памучна пижама, която Скарпета му беше купила в някакъв супермаркет до реката. Раните му под меката материя бяха обилно намазани с бетадин и изглеждаха тъмнооранжеви. Той упорито твърдеше, че вече не го болят или по-скоро не го болят чак толкова много… Скарпета беше свалила окаляния тъмен костюм и вместо него носеше кафяв панталон, тъмносиньо поло с висока яка и леки мокасини. Намираха се в неговата стая, защото тя не го искаше в нейната. Хапнаха сандвичите, които поръчаха да им донесат горе, и в момента просто си говореха.
— Все пак не виждам защо да не опиташ — подхвърли Марино. Говореха за нейната връзка с Бентън и той беше обзет от обичайното си, някак лепкаво любопитство. Тя постоянно го усещаше и се дразнеше, но вече беше разбрала, че няма как да се отърве от него.
— Първата ми работа утре сутринта ще бъде да занеса почвените проби в лабораторията — обясни тя на Марино. — Така най-бързо ще разберем дали е станала някаква грешка. Ако наистина се окаже така, няма смисъл да занимавам Бентън. Грешката няма да има връзка със случая. Ще бъде просто грешка, при това сериозна.
— Но ти не вярваш в това, нали? — погледна я Марино от купчината възглавници, които беше натикала зад гърба му. Цветът му беше по-добър, очите — по-бистри.
— Не знам в какво да вярвам — каза тя. — И двете вероятности ми се струват абсурдни. Как да си обясним наличието на микроскопичните частици по тракториста, ако се окаже, че не са грешка? От къде на къде същите улики изскачат и в случая с Джили Полсън? Готова съм да чуя теорията ти, ако имаш такава…
Марино се замисли, насочил поглед към тъмния прозорец, зад който блестяха светлините на градския център.
— Не знам — призна в крайна сметка той. — Господ ми е свидетел, че нямам друго обяснение, освен това, което дадох на заседанието. А то си беше чисто изхвърляне…
— От твоя страна, така ли? — язвително подхвърли Скарпета.
— Не, говоря сериозно. Как е възможно онзи, Уитби ли беше, да има по себе си същите улики като момичето? Първо на първо, тя е умряла две седмици преди него, нали? Как е възможно да има такива улики по неговото тяло? Не мога да намеря отговор и това си е!
Настроението й помръкна, прилоша й. Но тя прекрасно знаеше за какво става въпрос — прилошаването беше само маскировка на едно друго чувство, което се наричаше страх. Единственото смислено обяснение в момента беше нарушение на стерилността на пробите или погрешно етикетиране. И двете могат да се случат, при това далеч по-лесно, отколкото си представят повечето хора. Достатъчно е торбичката с пробите или тестовата епруветка да бъдат поставени в погрешния плик или кутия, а след това да им бъде лепнат и погрешен етикет. За цялата операция са достатъчни и пет секунди, след които уликите изведнъж изскачат от неподозиран източник, което или няма смисъл, или — още по-лошо — дава отговор на въпрос, от който зависи съдбата на заподозрения: да бъде ли освободен, да влезе ли в затвора, да стигне ли до газовата камера… Спомни си за ченето, което войничето от Форт Ли се опитваше да натика в устата на онази дебелана. Толкова трябва — един миг на разсеяност, нищо повече…
