Започна да му разказва за доктор Маркъс, но в един момент усети, че не й се говори за тоя тип. Прехвърли се на приключенията на Марино, но думите отказаха да напуснат свитото й гърло. Мислеше някак лениво и по неизвестни причини се чувстваше обидена на Бентън. Копнееше за него, сърдеше му се, а едновременно с това не изпитваше желание да му разказва подробности от изминалия ден.
— Защо не ми кажеш как мина твоят ден — подхвърли тя. — Ходи ли на ски?
— Не.
— Вали ли сняг?
— В момента да — отвърна той. — А ти къде си?
— Къде съм? — ядоса се не на шега тя. Нямаше значение какво й беше казал преди няколко дни, нямаше значение какво знае тя. Беше обидена и ядосана. — Питаш, тъй като си забравил, така ли? Намирам се в Ричмънд!
— Знам. Нямах предвид това.
— Има ли някой при теб? Да не би да прекъсвам някаква среща?
— Нещо такова — каза той.
Очевидно не можеше да говори и тя съжали, че се е обадила. Знаеше какво е поведението му, когато се чувства притеснен, и се ядоса на себе си. Представи си го в офиса, питайки се какво още би могъл да прави. Може би се страхува, че е обект на електронно наблюдение и затова не иска да му се обаждат. Може би е само обезпокоен, но тя предпочиташе да си мисли, че е предпазлив и това е единствената причина да не желае да говори с нея.
— Добре — рече. — Извинявай, че те обезпокоих. Не бяхме се чували от два дни. Извинявай, че прекъснах това, с което се занимаваш. Уморена съм…
— Обади се, защото си уморена? — подхвърли той.
Закачаше я, разбира се. Съвсем невинно, една малка шега. Изобщо не допускаше, че му се е обадила, защото е уморена. Тя се усмихна и притисна слушалката до ухото си:
— Нали знаеш каква съм, когато съм уморена? Направо не мога да се контролирам! — До слуха й достигна някакъв шум. Не, по-скоро глас. Женски глас. — Има ли някой при теб? — попита тя, но вече не се шегуваше.
Паузата се проточи, приглушеният глас отново достигна до слушалката. Може би е включил радиото или телевизора. После настъпи пълна тишина.
— Бентън? Там ли си? Ало, Бентън? По дяволите! — извика тя и затръшна слушалката.
35.
Универсалният магазин „Пъбликс“ на площад „Холивуд“ беше претъпкан с народ. Едгар Алан Пог пресичаше паркинга, натоварен с найлонови торби, а очите му шареха във всички посоки. Никой не му обръщаше внимание. Но дори да беше обратното, пак нямаше да има значение. Както винаги, никой нямаше да си спомни за него. Освен това постъпката му беше добра. Една услуга на света. С такива мисли в главата той се плъзна покрай яркия кръг светлина, идващ от централния пилон в средата на паркинга. Предпочиташе да остане в сянка, крачеше бързо, но не напрегнато.
Бялата му кола не се различаваше по нищо от още поне двайсет хиляди бели коли в Южна Флорида. Нарочно я беше паркирал в далечния край на паркинга, между две други бели коли. Тази отляво беше линкълн, беше там преди неговото пристигане. Сега видя, че тя е изчезнала, но по волята на съдбата, мястото й беше заето от друга бяла кола — някакъв крайслер. В подобни магически мигове Пог усещаше с всяка пора на тялото си, че е наблюдаван, че някаква висша сила ръководи действията му. Окото го гледаше. Окото го насочваше. То принадлежеше на тайнствената висша сила, то беше върховен Бог — онзи, който живее на планината Олимп и е най-великият сред всички богове. Той е безпределен, необятен и могъщ, той е нещо хиляди пъти по-велико от някаква разглезена кинозвезда, която си въобразява, че се е превърнала в полубогиня. Като онази. Като Голямата риба.
Отключи колата с дистанционното, отвори багажника и извади друга торбичка, върху която личеше логото на „Ол Сийзънс Пул“. После се настани на предната седалка на бялата си кола, отпусна се в топлия мрак и направи опит да прецени дали зрението му е достатъчно добро за предстоящата задача. Лампите в центъра на паркинга почти не осветяваха периферията, където беше колата му. Наложи му се да изчака малко, за да свикнат очите му с мрака. Завъртя стартерния ключ на контакт, за да може да слуша музика, после натисна едно копче встрани на седалката, за да я плъзне максимално назад. Нуждаеше се от възможно най-голямо пространство за това, което трябваше да свърши. Разтвори пластмасовата торбичка и извади чифт дебели гумени ръкавици. Сърцето му сладостно се сви. Към ръкавиците прибави кутия гранулирана захар, бутилка газирана вода, ролка скоч и руло алуминиево фолио. На дъното на торбичката останаха няколко големи неизтриваеми маркери и пакет дъвка „Пепърминт“. Напусна апартамента си някъде към шест следобед и оттогава насам в устата му имаше вкус на застоял дим от пури. Сега обаче не можеше да пуши. Запалвайки нова пура, щеше да прогони застоялия вкус на долнопробен тютюн, но в момента не можеше да направи това. Обели опаковката на плочка дъвка, нави я на стегнато рулце и я пъхна в устата си. Повтори операцията с още две плочки, изчака известно време и бавно заби зъби в омекналата дъвка. Слюнчените му жлези се свиха в болезнена контракция, имаше чувството, че в челюстите му се забиват остри игли. Започна да дъвче. Бавно и леко, като постепенно увеличаваше захапката.
Седеше в мрака и дъвчеше. Рап музиката бързо му омръзна и той протегна ръка да потърси друга. След кратко сърфиране по каналите откри това, което в днешно време наричаха „рок за зрялата възраст“. Остави радиото и отвори жабката, откъдето извади пластмасова кесия с цип. От вътрешната страна на прозрачната пластмаса бяха полепнали черни човешки коси, които странно наподобяваха скалп. Внимателно измъкна меката къдрава перука, положи я до алхимията на предната седалка и запали мотора.
Пастелните цветове на холивудския център прелитаха край него като фантастични видения. Малките бели лампички, окачени по палмите, приличаха на непознати галактики, през които минаваше без никакви усилия, вдъхновен и възбуден от енергията, който лежеше на съседната седалка. Зави на изток по булевард „Холивуд“ и пое с пет километра в час — максимално разрешената скорост в този участък, по посока на магистралата А–1 А. От едната страна на пътя се издигаха солидните и скъпи имения на Холивуд Бийч Ризорт, с розови стени и покрити с теракота алеи, а от другата му страна тъмнееше океанът.
36.
Утрото бавно настъпваше. Мъгливосивият хоризонт се очерта от оранжево-розово сияние, от което всеки момент щеше да надникне слънцето, жълто като сурово яйце. Руди Мюзъл вкара матовозеления военен хамър в алеята на Луси и натисна бутона на дистанционното. Главата му инстинктивно се въртеше във всички посоки, очите му подозрително опипваха околността. Нямаше обяснение за нервността, която го беше обзела рано сутринта и която го накара да скочи от леглото и да тръгне за къщата на Луси.
Черните пръчки на металния портал бавно се плъзгаха встрани, леко потрепвайки на извивките. Порталът също беше извит, но явно не обичаше завоите. Един от многобройните пропуски на строителите, помисли си Руди, докато насочваше джипа към розовата фасада на къщата. Но най-голямата грешка беше покупката на тази проклета къща, добави мислено той. Защо й е това чудо? Защо иска да живее като някой долнопробен наркодилър? Виж, фераритата са нещо друго. Можеше да разбере всеки, който иска да притежава най-добрата кола и най-добрия хеликоптер на света. По тази причина и той беше избрал своят хамър, но едно е да искаш ракета или танк, а съвсем друго — да си вържеш тежка котва на шията. Една огромна, псевдоаристократична котва, боядисана в розово.
Забеляза го още докато отбиваше в алеята, но не му обърна внимание, зает да вкара големия хамър през портала. Обърна се и тръгна обратно едва след като слезе от колата. Вдигна вестника от тревата и чак тогава видя вдигнатото флагче на пощенската кутия. По принцип Луси не получаваше пощата си тук, а и не беше в къщата, за да вдигне флагчето. Разбира се, тя нямаше да го вдигне, дори да беше тук. Всички доставки и изходяща кореспонденция се обработваха в тренировъчния лагер и офиса, които се намираха на половин час път южно от Холивуд.
Странна работа, рече си Руди и тръгна към пощенската кутия. Спря на метър от нея. В едната си ръка държеше вестника, а с другата се опитваше да приглади непокорната си коса, стърчаща на всички страни
