след скорошното ставане от леглото. Не беше се избръснал, не беше взел и душ, а имаше нужда и от двете. Цяла нощ се беше мятал в леглото, облян в лепкава пот. Огледа се, умът му напрегнато работеше. Наоколо беше пусто. Нямаше бягащи за здраве, нямаше съвестни собственици на кучета, станали рано да ги разходят. Отдавна му беше направило впечатление, че обитателите на този квартал са затворени хора, не се радват на богатите си домове, не използват удобствата им. Рядко можеше да се види човек, изтегнал се на верандата или плуващ в басейна, а онези, които притежаваха яхти, почти никога не ги изкарваха в открито море. Шантаво място, рече си той и в гърдите му се надигна гняв. Особено, враждебно и неприятно място!
А тя реши да се нанесе точно тук! Защо тук, Луси? Защо, по дяволите? Защо искаш да живееш в компанията на гадняри? Наруши всички свои основни правила и най-вече едно от тях, Луси! — гневно си помисли той, докато отваряше вратичката на пощенската кутия. В следващия момент отскочи встрани и се оттегли на три-четири метра назад. Без да мисли, без да съобразява, изцяло подчинен на действието на адреналина.
— Мамка му! — прошепна. — Мамка му мръсна!
37.
Движението в центъра беше оживено, както винаги. Караше Скарпета, тъй като рефлексите на Марино все още бяха забавени. По всичко личеше, че най-много го мъчат раните на местата, за които и двамата не искаха да говорят. Това стана ясно преди малко, когато се видя, че ходи трудно, а още по-трудно се качи в доста високия автомобил. Скарпета беше наясно със състоянието му — пурпурночервената кожичка върху откритите рани със сигурност беше болезнена, но далеч по-страшни бяха онези места, които оставаха скрити под дрехите му. За известно време Марино просто няма да е на себе си.
— Как се чувстваш? — попита отново. — Надявам се да ми кажеш… — Имаше предвид нещата, за които едва ли щяха да говорят открито втори път. Нямаше да поиска от него пак да се съблече, но ако той пожелаеше това, щеше да го прегледа, разбира се. Едновременно с това се надяваше, че Марино няма да поиска — което всъщност изобщо не подлежеше на съмнение.
— Мисля, че съм по-добре — отвърна той, насочил поглед към сградата на стария полицейски участък на Девета улица. От години изглеждаше зле, с олющена фасада й липсващи керемиди на покрива. Но сега беше направо отчайваща, вероятно защото беше тиха и празна. — Не мога да повярвам, че съм изгубил толкова много години от живота си между тези стени…
— О, я стига! — сряза го Скарпета и включи аварийните светлини. От таблото се разнесе равномерно почукване, като от стар будилник. — Не се говори така. Дай да не започваме деня с такива настроения. Разчитам да ми кажеш, ако отоците ти се влошат. Много е важно да ми кажеш истината.
— По-добре съм.
— Хубаво, вярвам ти.
— Сутринта сам се намазах с йод.
— Хубаво — повтори тя. — Продължавай да го правиш след всеки душ, който вземаш.
— Вече не ме щипе. Наистина. Ами ако тя е болна от нещо, например СПИН? Какво ще стане тогава? Как да разбера дали е здрава?
— За съжаление няма начин — каза Скарпета, придвижвайки се бавно по Клей Стрийт. В средата на пустите паркинги от лявата им страна се издигаше огромната кафява постройка на Колизеума. — Все пак мога да те успокоя, че докато оглеждах къщата й, не открих никакви лекарства или рецепти, които да са свързани със СПИН или други предавани по полов път заболявания. Разбира се, това не означава, че не е ХИВ позитивна. Може да е носител на вируса, без да го знае. Но същото важи за всички жени, с които си бил в интимни отношения. Тъй че, ако си решил да се тревожиш, можеш направо да се побъркаш…
— Не искам да се тревожа, повярвай ми — погледна я умолително той. — Но когато някоя те е захапала, няма как да си сложиш презерватив, нали? Няма как да се предпазиш. Как да правиш безопасен секс, когато мадамата те е захапала!
— Изявлението на деня! — процеди през зъби тя, докато завиваше по Четвърта улица. В същия момент звънна джиесема и тя механично погледна екранчето. Разпозна номера на Руди и в душата й пропълзя тревогата. Руди й се обаждаше изключително рядко — или да я поздрави за рождения ден, или да й съобщи някоя неприятна новина.
— Здрасти, Руди — рече в мембраната, докато бавно насочваше колата към паркинга зад сградата. — Какво има?
— Не мога да открия Луси! — екна стресираният му глас в ухото й. — Или е извън обхват, или си е изключила джиесема. Сутринта тръгна с хеликоптер за Чарлстън.
Скарпета хвърли кос поглед към Марино. По всяка вероятност се беше свързал с Луси още снощи, след като тя се беше прибрала в стаята си.
— Страшен късмет — добави Руди. — Нямаш представа какъв късмет!
— Хей, какви ги дрънкаш? — наостри уши Скарпета и усети как душата й се стяга.
— Някой е заложил бомба в пощенската й кутия! — почти изкрещя Руди. — Засега мога да ти кажа само толкова. Тя трябва да ти разкаже останалото.
Скарпета инстинктивно натисна спирачката и завъртя кормилото към местата за посетители.
— Кога и какво? — попита тя.
— Току-що я открих. Няма и час. Дойдох да хвърля едно око на къщата и видях, че флагчето на пощенската кутия е вдигнато — нещо, което нямаше никакъв смисъл. Отворих я и видях една голяма пластмасова чаша, оцветена в оранжево с нещо като маркер. Капачето беше залепено със зелено тиксо, което покриваше и малката тръбичка за пиене. Нямаше начин да видя какво има вътре, затова измъкнах от гаража един от онези дълги прътове, дето не им знам името… На горния му край има приспособление — за смяна на високо поставени електрически крушки и други подобни неща. С него улових шибаната пластмасова чаша, отнесох я в задния двор и там се погрижих за нея.
Скарпета паркираше с безкрайно внимание, колата едва-едва помръдваше.
— Как точно се погрижи? — попита. — Не ми е приятно да ти задавам този въпрос, но…
— Прострелях я. Спокойно, използвах халосен патрон. Оказа се химическа бомба, по-известна като „бомба в бутилка“… Вътре имаше парченца медно фолио, натикани доста нагъсто…
— Метал за ускоряване на реакцията — промълви Скарпета, опитвайки да си изгради представа на бомбата. — Типично за бомбите в бутилки е използването на домашни почистващи препарати, съдържащи хлорна киселина. Такива са различните видове ароматизатори за тоалетни чинии, които се продават във всеки супермаркет, а рецептите за приготвяне на бомба се намират свободно в интернет…
— Тази наистина излъчваше миризма на хлор. Но тъй като я гръмнах близо до басейна, реших, че миризмата може би идва от него.
— Вероятната комбинация е гранулиран хлор и някаква подсладена газирана напитка. Тя също е доста популярна. Ще се разбере само след съответния химически анализ.
— Бъди спокойна, ще направим такъв.
— Остана ли нещо в чашата? — попита Скарпета.
— Ще я проверим за отпечатъци, а всичко, което открием, ще бъде предадено за детайлно изследване в лабораторията.
— На теория ДНК може да се свали и от отпечатъци, стига да са пресни. Струва си да опиташ…
— Добре, ще поръсим с прах чашата, ще използваме и специалното тиксо. Не се безпокой…
Колкото повече й казваше да не се безпокои, толкова по-силно ставаше притеснението й.
— Не съм се обаждал в полицията — добави Руди.
— Не аз съм тази, която ще ти дава съвети по този въпрос. — Скарпета отдавна се беше отказала да го съветва и по всякакви други въпроси. Правилата на Луси и нейните хора бяха различни — творчески и рискови, и често се отклоняваха от понятието законност. Затова беше престанала да се интересува от подробностите, които положително щяха да прогонят съня й.
— Бомбата може да се свърже и с други неща — подхвърли Руди. — Луси ще ти обясни по-подробно. Ако случайно я чуеш преди мен, кажи й веднага да ми се обади!
— Руди, ти несъмнено ще направиш каквото сметнеш за необходимо. Аз искам само да изразя надежда,
