— Ще ги взема — рече тя. — Надявам се, че наистина няма да ми трябват.
Отби се в спалнята и натика торбата с чаршафите, ботушите и тениската в чувалчетата. Влезе в дневната да облече палтото си и побърза да напусне къщата. Две от чувалчетата тежаха от чаршафите и завивките, а другите две бяха значително по-леки, тъй като съдържаха само тениската и чифт ботуши. Обувките й бързо се намокриха в локвите, прониза я студ. Дъждът постепенно преминаваше в сняг.
32.
Вътрешността на бара „Другият начин“ тънеше в мрак. Жените, работещи тук, отдавна бяха престанали да обръщат внимание на Едгар Алан Пог. В началото му хвърляха коси, изпълнени с интерес погледи, после в очите им се появи презрение, бързо сменено от безразличие. Той извади черешката от чашата си с мараскин и бавно започна да върти дългата й дръжка.
В „Другият начин“ обикновено пиеше специалитета на заведението — коктейл на име „Кървав залез“, който представляваше смес от водка и
Хората са като тези пластмасови портокали и тяхното съдържание — винаги има разлика между вида и вкуса им. Пог вдигна чашата си и ритмично я разклати. Оранжевата течност на дъното стана малко по- хомогенна. Помисли дали да си поръча още един „Кървав залез“, но преди това пресметна колко пари са му останали и прецени степента на алкохолното си опиянение. Изобщо не беше пияница, дори напротив — не беше се напивал нито веднъж в живота си. Адски го беше страх от алкохолното опиянение и не можеше да поеме дори глътка от „Кървавия залез“ или друг коктейл, без да подложи на анализ моментното си състояние. Освен това беше загрижен за теглото си, а всеки знае, че от алкохола се дебелее. Майка му беше дебела. Разбира се, това не стана изведнъж, а с течение на годините. Много жалко, тъй като на времето беше истинска хубавица. Това си е семейна черта, обичаше да повтаря тя. Продължавай да се тъпчеш и ще разбереш какво имам предвид. Винаги се започва с едно невинно закръгляне на талията.
— Моля, още едно — поръча Едгар Алан Пог, без да е сигурен дали са го чули.
„Другият начин“ беше малък клуб, чиито дървени маси бяха застлани с черни покривки. Върху тях имаше свещи, но той нито веднъж не беше видял някоя от тях да гори. В ъгъла беше монтирана маса за билярд, на която не беше виждал да се играе. В душата му постепенно се промъкна убеждението, че клиентите на заведението не проявяват интерес към билярда, а масата с поизносеното покритие от червено кадифе вероятно бе останала от предишните собственици. Също като „Другият начин“, който преди време е бил нещо съвсем друго. Някога всичко е било нещо друго…
— Мисля, че ще изпия още едно — рече той.
Жените, които работеха тук, не бяха келнерки, а компаньонки и очакваха да бъдат третирани като такива. Джентълмените, които посещаваха „Другият начин“, никога не им щракаха с пръсти, защото те бяха компаньонки и изискваха уважение. Голямо уважение. На моменти Пог оставаше с впечатлението, че допускайки го тук и позволявайки му да си харчи парите за гадните „Кървави залези“, те му правят огромна услуга. Очите му се напрегнаха в здрача и бързо откриха червенокосата. Тя беше облечена с прекалено къс черен джемпър, под който би трябвало да има и блузка, но такава липсваше. Джемпърът покриваше само това, което тя искаше да покрие. Пог не я беше виждал да се навежда, освен ако не го правеше нарочно — уж за да почисти покривката или да поднесе нечие питие. Навеждаше се само за специални клиенти, които даваха щедри бакшиши и умееха да водят светски разговор. Деколтето на джемпъра беше ограничено от парче черен плат, което не беше по-голямо от носна кърпичка, закачено на две тънки презрамки. На всичкото отгоре парчето беше доста хлабаво. Когато тя се навеждаше да вдигне празна чаша, зад него се разлюляваше една загадъчна стихия, която всеки миг заплашваше да се разлее навън. Разбира се, всякакви разговори на масата моментално се прекратяваха… Но в заведението беше тъмно, много тъмно. От мястото си не можеше да вижда добре, а червенокосата нито веднъж не се наведе над неговата маса.
Стана от мястото си близо до вратата, главно защото не изпитваше желание да крещи за поредния си „Кървав залез“, а и вече не беше сигурен, че го иска. Продължаваше да мисли за яркия изкуствен портокал със зелената сламка. Колкото по-ясно го виждаше в съзнанието си, толкова по-голямо беше разочарованието, което изпитваше. Това изобщо не беше честно. Остана прав до масата. Ръката му се плъзна в джоба и измъкна една двайсетачка. Тук, в „Другият начин“, парите са това, което е кокалът за кучето, помисли си. Червенокосата мадама моментално се запъти към него, почуквайки по пода с токчетата на острите си обувки, чиито върхове бяха леко вирнати нагоре. Материята зад черното парче плат отново се развълнува, изпъвайки до крайност и без това тясната дреха. Отблизо й личеше, че е стара. Петдесет и шест-седем, а може би и шейсет.
— Тръгваш ли си, миличък? — попита тя и прибра двайсетачката от масата, без дори да го погледне.
На дясната й буза имаше бенка, която беше тромаво уголемена с козметичен молив. Той би се справил далеч по-добре.
— Исках още едно — промърмори Пог.
— Всички сме така, миличък — засмя се жената. Смехът й приличаше на уплашено котешко мяукане. — Задръж за момент, веднага го нося…
— Вече е късно — поклати глава той.
— Беси, къде ми е уискито, бе момиче? — обади се един кротък мъж от съседната маса.
Пог го беше виждал и друг път, включително и извън заведението. Караше огромен, чисто нов кадилак, сребрист на цвят. Беше много възрастен, със сигурност над осемдесетте, облечен в елегантен бледосин костюм и вратовръзка в същия цвят. Беси побърза да му поднесе разлюляното си малеби, а Пог изведнъж се почувства далеч оттук, въпреки че все още не беше мръднал от мястото си. Не съм тук, значи мога да си тръгна, рече си той, обърна се и отвори тежката врата от тъмно дърво. Озова се на паркинга, покрит със ситен чакъл. В далечния му край тъмнееха палми и маслинови дръвчета. Спря в сянката им и отправи поглед към бензиностанцията на „Шел“, намираща се оттатък платното на авеню „Норт“, номер двайсет и шест. В същия момент светна огромната, яркожълта мида, окачена на висок пилон над извитата козирка. Полъхна топъл бриз и Пог с удоволствие се изложи на гальовното му докосване. Остана на мястото си, решил да позяпа малко.
Ярко осветената мида отново му напомни за пластмасовите портокали. Не знаеше защо, но се досещаше — може би майка му ги беше купувала главно от бензиностанциите, на които спираха да зареждат. В това имаше логика, особено ако ги беше купувала инцидентно — вероятно за пет цента парчето, по време на пътуването между Вирджиния и Флорида. Всяко лято ходеха във Виро Бийч, където живееше майката на майка му — една много богата жена. Той и майка му винаги отсядаха в един хотел на име „Дрифтууд Ин“, който не беше нищо особено и май наистина беше построен от отломки11. Нощем спеше в надуваемата си лодка, с която не се разделяше на плажа.
Лодката не беше голяма и крайниците му висяха навън в позицията, в която през деня ги използваше за борба с вълните. Спеше в хола, докато майка му се заключваше в спалнята. Там беше и единственият климатик, който тихо потракваше от мястото си под прозореца. Помнеше как му ставаше горещо и се обливаше в пот. Кожата му беше изгоряла от слънцето и всяко движение върху пластмасовата лодка му причиняваше болка като от рязко дръпната лепенка върху прясна рана. Това се повтаряше всяка вечер, в продължение на седмици. Това беше тяхната ваканция. Единствената за годината, винаги през лятото, винаги през август…
Пог гледаше прииждащите насреща фарове, но същевременно успяваше да обхване и червения поток
