— Можем да разберем само ако е съвсем пресен…
— Какво означава съвсем пресен?
— От няколко години. Другото се измерва с десетилетия. При положение че пробата не е много стара или увредена, от нея могат да бъдат снети пръстови отпечатъци, могат да се направят и още ред други изследвания. Но при ДНК пробите не е така — там качеството се противопоставя на количеството. Не бих се обзаложила, че ще имаме особен късмет. Първо, защото при кремиран материал шансовете за ДНК са нула. А дори не е горял, този, който гледам в момента, ми се струва много стар. Ерозирал и стар. Разбира се, ти можеш да изпратиш част от този прах за изследване в „Лаборатории Боде“, където вероятно ще опитат да извлекат всичко възможно от него. Но и техните шансове са малки, просто защото количеството е крайно недостатъчно. Въпросът е дали да рискуваме да изгубим и това малко количество, при положение че няма да разполагаме с други проби?
— ДНК лабораторията не е в моя отдел. Ако беше, щях да имам далеч по-щедър бюджет.
— Всъщност, решението тъй и тъй не зависи от мен — въздъхна Скарпета и се надигна от мястото си. — Ако зависеше, най-вероятно щях да гласувам за съхранение на пробите за евентуална по-късна употреба. Важното е, че костният прах се появява в два случая, които нямат абсолютно никаква връзка помежду си.
— Наистина е така — кимна Ийс.
— Ще оставя на теб да предадеш добрата новина на доктор Маркъс — погледна го с лека усмивка Скарпета.
— Май си пада по имейлите, затова мисля да му изпратя още един — широко се ухили Ийс. — Много ми се искаше да имам добри новини и за теб, доктор Скарпета. Но всичките тези пликчета с прах и кал ще ми отнемат известно време. Няколко дни. Ще ги разпределя по лабораторните стъкла, ще ги оставя хубавичко да изсъхнат, след което ще ги пресея и ще се заема с фрагментацията. Това е доста неблагодарна работа, тъй като непрекъснато трябва да блъскам ситото в плота, да фрагментирам на ръка и да ги пускам в рисийвъра. Отдавна съм се отказал да моля за сепаратор с автоматични шейкъри, тъй като ме отрязаха с типичното „Абе ти луд ли си? Тая джаджа струва над пет бона!“, тъй че сушенето и пресяването ще отнемат няколко дни. След това идва моят ред. Сам-самичък, наведен над микроскопа. Чак когато свърша, идва ред на останалите формалности. Между другото, подарявал ли съм ти някой от своите оригинални работни инструменти? На този етаж те са популярни с наименованието „игличките на Ийс“.
Откри няколко на плота пред себе си, избра една и я вдигна пред очите си. Искаше да е сигурен, че волфрамовото острие е право и не се нуждае от подостряне. После стана и й го поднесе с тържествен поклон, сякаш подаряваше свежа роза.
— Много мило от твоя страна, Джуниъс — усмихна се тя. — Благодаря ти. Отговорът ми е не, никога не си ми подарявал такова нещо…
40.
Неспособна да разгледа проблема от ъгъл, който би внесъл някаква яснота, Скарпета престана да мисли за боядисания алуминий и костния прах. Беше сигурна, че ще стигне до пълно изтощение, ако съзнанието й продължава да е заето с червените, белите и сините люспи боя и микроскопичните частици от човешки кости, по-дребни и от котешки пърхот.
Ранното утро беше сиво, а въздухът беше толкова тежък, че сякаш всеки момент щеше да рухне като подгизнал от влага таван. Двамата с Марино слязоха от автомобила и затръшнаха вратите, а звукът прозвуча странно и някак глухо. Скарпета обезкуражено поклати глава, не успяла да открие никаква светлинка в тухлената къщичка с мъх по покрива, която беше залепена за задния двор на семейство Полсън.
— Сигурен ли си, че ще е тук? — попита тя.
— Обеща. Аз знам къде държи ключа. Сам ми го каза, значи не му пука…
— Никакво незаконно проникване, ако това имаш предвид — предупреди Скарпета, отправила поглед към алуминиевата рамка, която предпазваше истинската врата от капризите на времето. Прозорците бяха два — по един от всяка страна, абсолютно тъмни. Къщата беше малка и стара, олющената й фасада издаваше запуснатост. Край стените бяха избуяли еднометрови магнолии и отдавна неподстригвани храсти, а клоните на високите борове се бяха разпрострели над целия парцел. Тревата на някогашната ливада почти не се виждаше под дебелия килим иглички и шишарки, а задръстените отводнителни канавки я бяха превърнали в нещо като блато.
— Нищо подобно не съм имал предвид — отвърна Марино, оглеждайки тихата уличка в двете посоки. — Просто ти предавам какво ми каза… Нямало и алармена инсталация. А ти ми кажи защо го е направил…
— Няма значение — промърмори тя, но вътре в себе си знаеше, че не е точно така. Значение имаше. И вече можеше да си представи какво ги чака.
Представителят на агенцията за недвижими имоти явно не искаше да се появява, за да не бъде замесен. В същото време бе проявил достатъчно любезност, за да им даде възможност да огледат къщата и околностите й. Натика ръцете си дълбоко в джобовете на палтото и намести на рамото си чантичката с полевия комплект, която беше доста по-лека, опразнена от пликчетата с почвените проби, оставени да съхнат в трасологическата лаборатория.
— Нека поне хвърлим едно око през прозорците — предложи Марино и тръгна по пътеката. Вървеше бавно, с леко разкрачени крака, и внимаваше къде стъпва. — Идваш ли, или ще останеш да ме чакаш в колата?
Оскъдната информация, до която успяха да се доберат, дължаха изцяло на телефонния указател. Чрез него Марино стигна до агенцията за недвижими имоти, която не беше имала клиент за къщичката от години и очевидно не разчиташе да намери такъв. Собственик се оказа жена на име Бърнис Тоул, която живеела в Южна Каролина и категорично отказвала да харчи пари за ремонт или да намали цената. Това правело имота абсолютно непродаваем. Според служителя, който движеше преписката, къщата била обитавана рядко — само когато госпожа Тоул пускала там свои гости, но никой не бил в състояние да каже кога и как практически е ставало това. Полицията на Ричмънд не е искала сведения за къщата и нейната история, тъй като в нея не живее никой и тя няма как да бъде свързана със случая „Джили Полсън“. По същите причини и ФБР не е проявило интерес към съборетината на госпожа Тоул. А Марино и Скарпета се сетиха за нея просто защото в случай на насилствена смърт всичко наблизо трябва да представлява интерес…
Скарпета въздъхна и тръгна към къщата. Бетонът под краката й беше хлъзгав от зеленикавата слуз, получила се от дългогодишната комбинация между дъжда и гниещата листна маса. Ако това беше нейната пътека, тя със сигурност щеше да я изтърка с белина или някакъв друг препарат. Ускори крачка, за да настигне Марино, който вече се беше изкачил на малката, леко наклонена веранда и се взираше през стъклото, сложил длан над очите си.
— След като сме тръгнали да ставаме нарушители, по-добре да извършим и следващото престъпление — каза Скарпета. — Къде е ключът?
— Онази саксия до храстите, виждаш ли я? — обърна се той. Ръката му сочеше към избуял чимшир, под който смътно се очертаваше някаква кална саксия. — Ключът е под нея…
Тя слезе от верандата и започна да си пробива път към храста, отмествайки клоните с ръце. Оказа се, че саксията е пълна с няколко сантиметра зеленясала дъждовна вода, която миришеше на блато. Отмести съда и видя квадратче от алуминиево фолио, покрито с мръсотия и паяжини. В него беше увит един месингов ключ, изтъркан като дълго употребявано пени. Никой не го е пипал от дълго време насам, рече си тя. Месеци, а може би и повече. Върна се на верандата и подаде ключа на Марино, тъй като не искаше да бъде тази, която ще отключи чуждия дом.
Вратата изскърца и се отвори. Отвътре ги лъхна студ и влага. Стори й се, че долавя лека миризма на пури. Марино потърси електрическия ключ, но ефект нямаше.
— Дръж — подаде му чифт памучни ръкавици Скарпета. — Случайно разполагам с твоя размер.
— Хм… — Той натика огромните си лапи в ръкавиците и я изчака да стори същото с втория чифт, изваден от полевия комплект.
На масичката до стената имаше малка лампа, която се оказа, че работи.
— Слава Богу, че не са спрели електричеството — каза Скарпета. — Но с телефона едва ли ще е
