Оттогава бяха изтекли много дни, а работата му все още не беше свършена. Това вече беше прекалено. Преди тези дни бяха седмиците, а също и месеците, три на брой. Разбира се, ако в тях се включваха специалните операции — като например изкопаването на някой, който вече е сдал багажа. Или времето, за което пренасяше изкопаните мъртъвци във влажните им прогнили сандъци от дупката в земята до анатомичното отделение; изкачването им нагоре по стълбите до тъмното му царство, мъкненето на сдалите багажа по двама-трима наведнъж с пламнали дробове и затруднено дишане, натикването им в кашони или големи чували за боклук… Но всичко това свърши още през септември, когато научи ужасната новина за предстоящото събаряне на неговата сграда.
Все пак, изкопаните кости и прашните кашони са различни неща, твърде различни. Всички тези хора са вече свършили курса, сдали багажа… Друго е сам да свършиш един човек. Пог беше усетил разликата, при това много добре. Макар и за кратко време беше изпитал приятното чувство за могъщество и слава. Седна зад кормилото на колата и побърза да смъкне перуката от рижавата си глава. Напусна паркинга и бързо се загуби из пустите вечерни улици на Южна Флорида. Мислите му бяха насочени към заведението, носещо странното име „Другият начин“…
42.
Лъчите на фенерчетата приличаха на дълги жълти моливи, пронизващи тъмния заден двор. Скарпета стоеше изправена до прозореца и хапеше устни. Надяваше се полицията да има късмет в този късен час, но едва ли щеше да открие нещо. Вероятно поради натрупаната умора предложението й прозвуча, меко казано, малко странно.
— Значи не си спомняте той да е живял с госпожа Арнет, така ли? — попита детектив Браунинг и почука с химикалката си по служебния бележник. Беше седнал на един обикновен дървен стол в спалнята и дъвчеше дъвка.
— Не го познавах — отвърна тя, продължавайки да следи сноповете светлина навън. От рамката на прозореца духаше, въздухът беше доста хладен. Шансовете да открият нещо бяха минимални и тя смяташе, че търсенето ще е безплодно. Мислеше си за костния прах в устата на Джили и по лицето на тракториста. — Не съм имала никаква възможност да зная с кого живее, ако изобщо е живял с някого. Не си спомням дори да съм разговаряла с него като хората…
— И едва ли бихте имали какво да си кажете с тип като него…
— За съжаление хората, които работеха в анатомичното отделение, изглеждаха доста странни в очите на останалите. Заниманията им бяха противни за повечето от другите ми служители. Не пропускахме да ги каним на купони, пикници и на тържеството по случай Четвърти юли, което аз по традиция организирах у дома, но никога не се знаеше дали ще се появят или не…
— А той появяваше ли се?
Браунинг продължаваше да дъвче. И без да се обръща, можеше да чуе енергичната работа на челюстите му.
— Честно казано, не помня. Едгар Алан беше от хората, които могат да дойдат и да си тръгнат, без никой да ги забележи. Може да прозвучи обидно, но той беше най-незабележимото същество, което съм срещала в живота си. Трудно ми е да си спомня дори как изглеждаше…
— В случая външният му вид е от изключително значение — рече Браунинг и отвори бележника си. — Но ние все още нямаме идея как изглежда в момента… Казахте, че по онова време е бил дребен, с червена коса. Но колко дребен? Метър и седемдесет? Метър и седемдесет и пет?
— По-скоро под метър и седемдесет — отвърна Скарпета. — Може би един и шейсет и пет, с тегло около шейсет килограма. Не помня какъв цвят бяха очите му.
— Според шофьорската му книжка трябва да са кафяви, но може и да лъже — промърмори Браунинг. — Защото за височината и теглото си определено е излъгал — изкарал се е метър и седемдесет и седем, тежък осемдесет килограма.
— В такъв случай защо ме разпитвате? — обърна се да го погледне Скарпета.
За да ви дам възможност да си припомните, преди да ви засипя с информация, която вероятно е фалшива. — Браунинг приятелски намигна, устата му продължаваше своята работа, а пръстът му леко почука бележника: — Освен това се е писал с кестенява коса… И така, колко изкарваше този човек долу, в анатомичното отделение, зает да балсамира трупове и разни други такива дейности?
— Преди осем, може би десет години… — промълви Скарпета и отново извърна очи към прозореца. В къщата на Джили Полсън отвъд оградата също светеше. Полицаите претърсваха и нейния двор, бяха и в спалнята й. Зад прозореца със спуснати пердета се движеха сенки. Същият прозорец, в който е заничал Едгар Алан Пог, когато е имал възможност; същият, зад който може би са се разигравали онези игри, след които е цапал чаршафите си. — Бих казала, не повече от двайсет-двайсет и две хиляди долара годишно…
— Но в един момент той подава молба и напуска, изтъквайки някакви здравословни причини. Това не е ли твърде обща формулировка?
— Не. Като основна причина е посочен постоянният му контакт с формалдехид и това е самата истина. Наложи се да прегледам медицинския му картон и вероятно тогава съм разговаряла с него… Беше развил респираторни проблеми, дължащи се на формалдехида, имаше и фиброза на белите дробове, която се потвърждаваше от рентгенови снимки и биопсия. Доколкото си спомням, бяха му правени тестове за концентрацията на кислород в кръвта, които показаха значителни отклонения. А последвалата спирометрия категорично посочи намалена респираторна функция.
— Спиро… какво?
— Спирометрия. Дишаш и издишаш в една машина и тя ти мери респираторната функция…
— Разбрах. Едно време, когато пушех, вероятно бих я повредил, нали?
— Да, при пушачите това е твърде вероятно — кимна Скарпета.
— Ясно. Значи Едгар Алан Пог наистина е имал проблем. Трябва ли да разбирам, че все още го има?
— Как да кажа… При положение че вече не се излага на въздействието на формалдехид и други дразнители от същия вид, заболяването му би трябвало да не прогресира. Това обаче не означава, че се е възстановил, защото тази болест е свързана с някои необратими увреждания, най-вече върху кожата. Белезите остават завинаги. Бих отговорила на въпроса ви положително — да, той все още има проблем… Не мога да кажа доколко този проблем е сериозен.
— Значи би трябвало да ходи на лекар. Мислите ли, че можем да открием името на личния му лекар от старите медицински картони?
— Ако все още са запазени, те трябва да се намират в централния щатски архив. Но на този въпрос трябва да ви отговори доктор Маркъс, тъй като аз нямам никакви пълномощия тук.
— Аха. Доктор Скарпета, вие вероятно разбирате, че търся експертното ви мнение с цел да разбера какво е сегашното здравословно състояние на този човек. Дали е все още толкова болен, че се нуждае от пряка медицинска, а може би и болнична помощ, или се поддържа с лекарства?
— Разбира се, че може да се поддържа с лекарства. Но обратното също е възможно. Ако наистина се грижи за здравето си, той би трябвало да се държи далеч от болни хора, да избягва онези, които имат грип или простудни заболявания и съответно са заразни. Не бива да допуска никакви възпаления на горните дихателни пътища, тъй като белите му дробове вече са увредени и нямат капацитета, който имат, да речем, моите или вашите… В този смисъл той е под заплахата да се разболее сериозно, най-вече от пневмония. Или от астма, ако организмът му е податлив към нея. Твърде вероятно е да ползва лекарства с рецепта, например стероиди. Може да приема и антиалергични и други препарати, но може и да не взема нищо…
— Ясно, ясно — размаха ръце Браунинг, а челюстите му усилиха яростната си дейност. — Ако случайно му се наложи да влезе във физическа схватка с някого, най-вероятно ще остане без дъх…
— Възможно е — кимна Скарпета. Това продължаваше вече повече от час и тя се почувства смъртно уморена. Цял ден не беше хапнала почти нищо, енергията й се изчерпваше. — Но той може и да е достатъчно силен, стига да ограничава физическите си усилия. В смисъл да не прави кросове и да не играе тенис. Ако е приемал стероиди за по-продължителен срок, най-вероятно е с наднормено тегло. Оттам и
