издръжливостта му ще е по-малка. — Дългите оранжеви снопове започнаха да шетат под навеса за дърва зад къщата. Миг по-късно се обединиха в едно светло кълбо, концентрирано върху вратата. Там едър униформен полицай беше вдигнал тежките клещи за рязане на болтове и ги насочваше към катинар на масивни куки.
— В такъв случай не ви ли се струва странно, че е направил нещо на Джили Полсън, без да се опасява, че може да пипне нейния грип? — попита Браунинг.
— Не — поклати глава Скарпета, приковала очи в полицая с клещите, който сряза катинара и вратата отскочи на пантите си. Зад нея зейна черната дупка на неосветената барака.
— Как така? — учудено попита Браунинг в момента, в който телефонът й се включи на вибрация.
— Когато изпаднат в наркотичен глад, наркоманите не мислят за хепатит или СПИН — отвърна Скарпета, докато вадеше апарата от джоба си. — Също както серийните убийци и изнасилвачи не мислят за венерически болести, когато са в настроение да насилват и убиват… Убедена съм, че ако е бил обзет от манията да убие това момиченце, Едгар Алан изобщо не е помислил за грипа… — Натисна копчето за включване и промърмори: — Извинете…
— Аз съм — рече Руди. — Случва се нещо, което трябва да знаеш. Случаят, върху който работиш в Ричмънд, има пряка връзка със случая във Флорида, по който работим ние. Доказва го системата за идентификация на пръстови отпечатъци. Отпечатъците са неизвестни, но съвпадат напълно…
— Кои сте вие?
— Аз и Луси. Работим по един случай, за който не сме те уведомили. Но в момента нямам време за обяснения. Луси не искаше да те занимаваме…
Скарпета не можеше да повярва на ушите си. Цялата омекна. Очите й проследиха една едра фигура с тъмни дрехи и фенерче в ръце, която се отдалечаваше от бараката за дърва. Марино се обърна и тръгна към къщата.
— За какъв случай става въпрос? — попита тя.
— Нямам право да говоря за него — отвърна Руди, замълча за момент, после добави: — Но не мога да открия Луси. Не знам какво прави, но пак не отговаря на проклетия си джиесем! Вече два часа се опитвам да се свържа с нея… Става въпрос за опит за убийство на една от нашите сътруднички. Беше нападната в къщата на Луси…
— О, Господи! — простена Скарпета и за миг затвори очи.
— Абсолютно шантава история. Отначало реших, че се прави на интересна, за да привлече вниманието ни. Но отпечатъците върху бомбата са същите като онези, които снехме в спалнята, идентични са и с отпечатъците от твоя случай в Ричмънд — убийството на онова момиче…
— А какво точно е станало с жената от вашия случай? — попита Скарпета. В коридора се разнесоха тежките стъпки на Марино и Браунинг стана да му отвори.
— Беше на легло, болна от грип. Не сме много сигурни какво се е случило след това, но човекът явно се е промъкнал през някоя не заключена врата, а завръщането на Луси го е уплашило. Жертвата беше в безсъзнание, шок или Бог знае какво. Не помни какво е станало, но е лежала в леглото чисто гола, по корем. Завивките са били на пода…
— Наранявания?
До слуха й достигнаха приглушените гласове на двамата мъже, които разговаряха в коридора. Стори й се, че долови думата
— Нищо сериозно, само няколко охлузвания. Според Бентън те са главно по ръцете, гръдния кош и гърба…
— Значи Бентън е в течение, така ли? — започна да се ядосва тя. — С изключение на мен, всички са в течение! Защо Луси реши да не ми казва нищо?
Руди се поколеба за момент, после неохотно отговори:
— По лични причини, предполагам…
— Ясно.
— Съжалявам, но ти настоя. Не би трябвало изобщо да говорим на тази тема, но нещата са свързани и реших, че трябва да знаеш. Не ме питай как точно са свързани. Господ ми е свидетел, че никога през живота си не съм се натъквал на нещо подобно! С що за тип си имаме работа? С някой изрод?
Марино влезе в стаята, очите му възбудено блестяха.
— Именно с изрод — потвърди тя, а главата й се извърна към едрия полицай. — По всяка вероятност става въпрос за бял индивид от мъжки пол на име Едгар Алан Пог, някъде около тридесетте или малко над тях. Надявам се да го засечем по различни аптечни бази данни, тъй като има респираторни проблеми и вероятно взема стероиди. Това е всичко, което мога да ти кажа…
— Предостатъчно ми е — заяви Руди и в гласа му се долови надежда.
Скарпета прекъсна разговора и се загледа в Марино. Как се променят възгледите за правилата, каза си с въздишка тя. Като светлината, която се променя в съответствие с годишните сезони. Нещата изглеждаха по един начин преди години, днес изглеждат по друг, а след известно време ще изглеждат по трети. Малко са базите данни на света, в които „Последният участък“ не може да проникне. В момента нещата опираха до преследване на чудовища. Майната им на правилата. Майната им на съмненията и на чувството за вина, което я беше обзело тук, насред спалнята, с джиесем в ръка.
— От спалнята си е гледал директно в нейния прозорец — каза тя на Марино и Браунинг. — А ако госпожа Полсън е играла игрите си у дома, вероятно е станал свидетел и на тях. И на това, което евентуално се е случило в стаята на Джили…
— Докторке! — прекъсна я Марино с гневен блясък в очите.
— Исках да кажа, че човешката природа е странно нещо, особено когато е увредена — добави тя. — Гледката на човек, който става жертва, може да накара наблюдателя да я нападне още веднъж. Наблюдението на сексуално насилие през прозореца може да провокира всеки с маргинално…
— Какви игри? — намеси се Браунинг.
— Докторке! — В очите на Марино гореше мрачният бяс на подгонено животно. — В бараката има цяла компания мъртъвци. Мисля, че не е зле да ги видиш…
— За някакъв друг случай ли говорихте? — попита Браунинг, докато крачеха по тесния и тъмен коридор. Миризмата на прах и влага изведнъж й се стори задушаваща. Направи опит да не мисли за Луси и за онова, което според нея беше лично и неподлежащо на коментар. После тръсна глава и разказа на Браунинг и Марино всичко, което току-що беше научила от Руди. Браунинг почти заподскача от възбуда, а Марино запази мълчание.
— Значи Пог трябва да е във Флорида! — извика полицаят. — Ако наистина е така, ще му скоча като бълха на бездомен пес! — Изглеждаше леко объркан от мислите, които се блъскаха в главата му. Спря в средата на кухнята, извади мобилния си телефон от калъфа и промърмори: — Извинете ме, след малко ще ви настигна…
В близост до вратата един техник от оперативния екип ръсеше пудра около ключа за осветлението. Скарпета долови движение и в другия край на малката къща — вероятно в потискащия хол, където също шетаха ченгетата. До задната врата бяха струпани големи черни чували за боклук, завързани и етикетирани като веществени доказателства. Това я накара да си помисли за Джуниъс Ийс. Предстоеше му доста да се порови в боклука на един ненормалник, носещ името Едгар Алан Пог…
— Тоя тип работил ли е за някоя погребална агенция? — попита я Марино, докато излизаха в задния двор — едно запуснато парче земя, покрито с избуяли храсталаци и дебел килим полуизгнили листа. — Бараката е пълна до покрива с кашони, в които по всяка вероятност има човешка пепел. Били са доста време тук, но едва ли от години. Сякаш нещо наскоро го е накарало да ги подреди вътре…
Скарпета предпочете да замълчи. Когато стигнаха до навеса, поиска назаем фенерчето на един от полицаите и насочи силния лъч във вътрешността на бараката. В кръга се появиха няколко големи чувала за боклук, които ченгетата бяха отворили. От тях се беше изсипал бял прах, виждаха се парченца кости, наподобяващи тебешир. Имаше и множество метални кутии от пури и бонбони, също покрити с прах. Някои от тях бяха пробити. Един от полицаите до вратата разгъна палката си и предпазливо я протегна към близкия чувал.
— Мислите ли, че сам е изгорил всичките тези хора? — попита той, очевидно обръщайки се към Скарпета. Тя леко се плъзна през вратата и влезе в малкото помещение. Краката й се заковаха на
