Съжалявам, дано не съм ви объркала номерацията. Хич ме няма с тези формуляри, още от гимназията съм си такава… — Доктор Полсън пое двата листа хартия и се зае да ги изучава, а от устата на Луси излетя нервен кикот.
— Високо и ясно — прошепна в предавателя Бентън. Ръката й закри компютърния екран. Плъзгайки я пред камерата писалка, тя му показваше, че го чува през миниатюрния приемник в ухото си.
— Учила ли сте в колеж? — попита доктор Полсън.
— Не, сър. Исках, но…
— Лошо — рече той и й хвърли мрачен поглед през леките си очила без рамки. Беше изключително привлекателен мъж, мнозина биха го нарекли дори красив. С няколко сантиметра по-висок от Луси, което означаваше над метър и осемдесет. От това, което Бентън беше в състояние да види, личеше, че има стегната и добре тренирана фигура. А той беше в състояние да види само това, което обхващаше камерата писалка, тикната в джобчето на летателния комбинезон на Луси.
— Защо? — попита с добре изиграна несигурност тя. — Това не ми пречи да управлявам хеликоптер!
Справяше се наистина добре. Гледана отстрани, тя беше само едно стреснато и несигурно в себе си момиче, доста очукано от живота.
— От секретарката си разбрах, че имате и лични проблеми — подхвърли доктор Полсън, без да вдига очи от формулярите.
— Да, донякъде…
— Разкажете ми за какво става въпрос.
— Ами… Обичайните проблеми с приятеля ми… — Отговорът й прозвуча едновременно нервно и тъпо. — Щяхме да се женим, но нещата се разсъхнаха в последния момент… Заради претоварената ми летателна програма, знаете… Ако взема да пресмятам, положително ще се окаже, че за последните шест месеца най- малко пет не съм била налице…
— И на приятеля ви му е дошло до гуша от тези отсъствия, така ли?
Доктор Полсън се обърна и остави формулярите на масата, където беше компютърът. Луси се извъртя така, че камерата писалка да обхване и тази част от кабинета.
— Отлично — одобри в микрофона Бентън и хвърли поглед към заключената врата на кабинета си. Хенри беше излязла на разходка, но той предпочете да превърти ключа, просто защото не искаше никакви изненади. Тя не зачиташе никакви граници, тъй като приемаше, че всичко е в границите на нормалното.
— Скъсахме — отговори Луси. — Чувствам се нормално, въпреки че като се насъберат някои неща…
— Затова ли чакахте до последния момент, за да се явите на контролен преглед? — попита доктор Полсън и пристъпи към нея.
— Предполагам…
— Поведението ви не е много разумно. Не можете да летите без заверка в медицинския картон. Навсякъде из страната има медицински контрол, трябвало е да се обърнете към някой от колегите навреме… Какво щеше да стане, ако днес не бях ви приел? Тази сутрин се наложи по спешност да прегледам момчето на един приятел, но направих изключение заради вас. Ами ако ви бях отказал? Ако тази дата тук е вярна, значи срокът на разрешителното ви изтича утре…
— Така е, сър. Знам, че се получи глупаво. Нямам думи да изразя благодарността си…
— Времето ми е разчетено до минута — заяви навъсено той. — Затова дайте да вършим работа! — Вдигна от масата един апарат за кръвно налягане, накара я да навие десния си ръкав и сръчно го постави. — Имате много добри мускули… Редовно ли тренирате?
— Опитвам се — отвърна с леко потрепващ глас Луси. Ръката му уж случайно докосна гърдите й и Бентън моментално засече отклонението, независимо от факта, че се намираше на хиляда и петстотин километра оттам, чак в Аспен, Колорадо. Страничният наблюдател обаче не би забелязал нищо необичайно в реакцията му. Нито блясък в очите, нито свиване на устните, нищо… Въпреки това усети нарушението толкова ясно, колкото и самата Луси.
— Докосва те — включи микрофона той, тъй като фактът трябваше да бъде регистриран. — Започва да те докосва…
— Да…
Това прозвуча като отговор на някакъв въпрос на доктора, но Бентън знаеше, че тя отговаря на него. Миг по-късно ръката й се плъзна пред камерата, за да му даде и визуално потвърждение.
— Да, тренирам много редовно…
46.
— Сто и тридесет на осемдесет — обяви доктор Полсън и отново докосна бюста й, докато сваляше маншета на за кръвно налягане. — Винаги ли ви е толкова високо?
— Не, всъщност никога! — направи се на смаяна и уплашена Луси. — Наистина ли е толкова? Всъщност, не се съмнявам, защото вие сте специалистът… Но обикновено ми е ниско, някъде около сто и десет на седемдесет…
— Нервна ли сте?
— Никога не съм обичала да ходя на лекар — призна тя. Положението й на кушетката за прегледи беше такова, че трябваше да извие тялото си леко назад, за да може да го вижда. Освен това искаше да осигури по-добра видимост за Бентън, който получи възможност да наблюдава лицето на Полсън в действие. — Може би съм малко нервна…
Той положи длани на врата й, високо над челюстта и в близост до ушите. Там кожата й беше мека и топла, особено под косата. От тази позиция едва ли щеше да открие скрития приемник. Накара я да преглътне, опипвайки лимфните й възли. Тя остана с изправен гръб, с очевидното желание да изглежда нервна. Даваше си сметка, че докторът със сигурност усеща колко бързо пулсира сънната й артерия.
— Преглътнете — отново се разпореди той, опипвайки в бърза последователност щитовидната жлеза и трахеята. А тя си спомни за първия си медицински преглед, извършен, разбира се, от леля й Кей. Спомни си как я беше затрупала с въпроси и не миряса, докато не получи обяснение за всяко докосване и манипулация, извършена от лекаря, в случая — самата Скарпета.
Доктор Полсън отново опипа лимфните й възли, като едновременно с това леко я притисна към себе си. Дъхът му опари темето й.
— Не виждам нищо, освен престилката му — осведоми я с тих, но ясен глас Бентън.
„Не мога да ти помогна“ — отговори му мислено тя.
— Напоследък да сте се чувствала уморена, неразположена? — попита доктор Полсън с характерния си хладен и малко заплашителен тон.
— Не. Всъщност… Работех прекалено много, непрекъснато пътувах… Може би съм мъничко уморена… — Запъваше се нарочно, за да прозвучи максимално смутена. Същевременно усещаше тялото му, което притискаше коленете й все по-плътно. Втвърдената му мъжественост се опря в едното, а след това и в другото й коляно — един акт, който за съжаление камерата нямаше как да улови.
— Извинете, но трябва да отида до тоалетната — промърмори тя. — Бързо ще се върна…
Докторът се отдръпна и стаята изведнъж се появи на фокус. Сякаш някой беше дръпнал капака на дупка, пробита в земята, позволявайки й да се изкатери навън. Плъзна се от кушетката на пода и бързо тръгна към вратата. Той се приближи до компютъра и взе формуляра й — онзи, който беше попълнила правилно.
— На умивалника има чаша в найлоново пликче — подвикна подире й той.
— Да, сър.
— Като свършите, оставете я върху тоалетната чиния.
Но тя изобщо не се възползва от неговата тоалетна, а само пусна водата. След което отправи едно тихо „съжалявам“, предназначено за Бентън. И това беше всичко. Измъкна приемника от ухото си и го прибра в джоба на пилотския си комбинезон. Не остави чашата с урина върху капака на тоалетната чиния, просто защото нямаше намерение да оставя тук нищо, свързано с нейната биология. Не допускаше, че нейната ДНК
