— Като откриете коя е тази госпожа Симистър — каза Реба, — бих искала да ми съобщите. Има нещо гнило в цялата тази история. Може би няма да е лошо да проверим вътрешността на колата за отпечатъци. Ако не за друго, поне за успокоение, че не сме пропуснали нещо.
— За жалост едва ли ще можем да вземем отпечатъци на момчетата от вътрешността на колата — каза Скарпета. — Не и след четири дни. Вероятно няма да излязат и от вътрешността на къщата. Поне на малкото момче, седемгодишното, със сигурност няма да излязат.
— Не разбирам защо казвате това.
— Отпечатъците на деца в предпубертетна възраст не траят дълго. Часове, най-много няколко дни. Не сме много сигурни защо е така, но вероятно е свързано с мастните вещества, които хората секретират, когато навлязат в пубертета. Дейвид е на дванадесет, нали? Неговите може и да излязат. Подчертавам „може“.
— Е, това не бях го чувала досега.
— Предлагам да закарате комбито в лабораторията, да го обработите за оставени следи и да го опушите с цианоакрилат възможно най-скоро за евентуални пръстови отпечатъци. Можем да направим това и в академията, ако искате. Имаме депо за обработка на превозни средства и можем да се погрижим за колата.
— Няма да е лошо — каза Реба.
— Очаквам да намерим отпечатъци на Ев и Кристин в къщата — сподели Скарпета. — А също тяхната ДНК, както и на момчетата. Четките им за зъби, гребени, обувки, дрехи — продължи тя, а после каза на Реба за анонимното телефонно обаждане, в което се споменаваше името на Кристин Крисчън.
Госпожа Симистър живееше сама в бяла едноетажна къща тип „ранчо“, която според стандартите на южна Флорида беше съборетина.
Към къщата имаше алуминиев навес за коли, който в момента беше празен, но това не означаваше, че тя не си е вкъщи, защото отдавна вече не притежаваше кола или пък валидна шофьорска книжка. Марино забеляза още, че пердетата на прозорците вдясно от входната врата са дръпнати, а на алеята няма вестници. Ежедневно й носеха „Маями Херълд“, което предполагаше, че вижда достатъчно добре, за да чете, макар и с очила.
Телефонът й даваше заето през последния половин час. Марино изгаси мотора и слезе от него точно когато бял шевролет „Блейзър“ с тъмни стъкла мина покрай него по улицата. Това беше тиха улица. Преобладаващото население на квартала се състоеше от възрастни хора, които живееха тук от доста време и вече едва плащаха данъците върху своите имоти. Марино се ядоса при мисълта, че тези хора най-сетне са успели да изплатят своите къщи, само за да разберат, че не могат да си плащат имотните данъци, защото разни богаташи искат да живеят до водата. Съборетината на госпожа Симистър беше оценена на близо седемстотин и петдесет хиляди долара и щеше да й се наложи да я продаде, вероятно скоро, ако не се озовеше в старчески дом преди това. Спестяванията й възлизаха едва на три хиляди долара.
Марино се беше осведомил подробно за Дагмара Шудрих Симистър. След като разговаря в кабинета на Скарпета с онази, за която вече подозираше, че само се е представила за госпожа Симистър, той пусна едно търсене в HIT. Всички наричаха госпожа Симистър „Даги“. Беше на осемдесет и седем години, еврейка и член на местната синагога, в която не беше ходила от години. Никога не беше посещавала църквата, към която принадлежаха изчезналите хора отвъд канала, както беше казала жената по телефона, което още повече засили съмненията на Марино, че тази жена не е била Даги Симистър.
Беше родена в Люблин, Полша, оцеляла през холокоста и останала в родината си до почти тридесетгодишна възраст. Това обясняваше силния акцент, когато Марино се беше опитал да говори с нея по телефона преди малко. Жената, с която разговаря по телефона в кабинета на Скарпета, нямаше никакъв доловим акцент. Просто беше стара. Единственото дете на госпожа Симистър, синът й, живееше във Форт Лодърдейл и имаше два акта за шофиране в нетрезво състояние и три глоби за нарушения по пътя през последните десет години. По ирония на съдбата той беше контрактор и предприемач — един от същите онези хора, които създаваха имотните неприятности на майка му.
За здравословните проблеми на госпожа Симистър се грижеха четирима лекари, по един съответно за артрита, сърцето, проблемите с краката и очите. Тя не пътуваше, поне не с обществените авиолинии. Изглежда си стоеше повечето време вкъщи и най-вероятно знаеше какво става около нея. Често в такива квартали хората, които по една или друга причина си стояха вкъщи, бяха любопитковци, и той се надяваше тя да е точно такава. Надяваше се да е видяла какво се беше случило в онази бледооранжева къща отвъд канала. Надяваше се и да му каже кой би могъл да се обади, представяйки се за нея.
Той натисна звънеца и се приготви да си покаже портфейла със значката, което не беше много честно, защото всъщност се беше оттеглил от полицията, никога не беше работил като полицай във Флорида и трябваше да предаде документите и пистолета си, когато напускаше последното полицейско управление, в което бе работил, онзи малък участък в Ричмънд, Вирджиния, където винаги се беше чувствал аутсайдер, пренебрегван и подценяван. Отново натисна звънеца, след което пак се опита да се свърже с госпожа Симистър по телефона.
Продължаваше да дава заето.
— Полиция! Има ли някого? — извика той силно и зачука по вратата.
28
На Скарпета й беше горещо в тъмния костюм, но нямаше какво да направи. Ако съблечеше сакото си, трябваше да го метне или закачи някъде, а тя не се разполагаше като у дома си на местопрестъпления, дори ако полицията не смяташе мястото за такова.
Още като влезе в къщата почти беше сигурна, че едната от сестрите страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Прозорците, подът и мебелите бяха безупречно чисти и изрядно подредени. Килимчето беше идеално центрирано, а ресните му така добре подредени, сякаш бяха сресани. Тя погледна термостата на стената и си записа в бележника, че климатикът работи, а температурата в хола е двадесет и два градуса.
— Някой нагласявал ли е термостата? — попита тя. — Така ли е бил преди?
— Всичко е оставено както е било — отговори Реба, която беше в кухнята с криминолога от академията Лекс. — С изключение на печката. Жената, която дошла да търси Ев и Кристин, изключила котлона.
Скарпета си отбеляза, че в къщата няма алармена система.
Реба отвори хладилника.
— Мисля да наръся първо вратите на шкафа — каза тя на Лекс. — Така или иначе сме тук, може да наръсим всичко. Тук няма достатъчно храна за две подрастващи момчета — тази забележка беше отправена към Скарпета. — Изобщо няма много за ядене. Мисля, че са били вегетарианци.
Тя затвори вратата на хладилника.
— Прашецът ще съсипе растението — отбеляза Лекс.
— Е, както решиш.
— Знаем ли в колко часа са се прибрали от църква миналия четвъртък? Предполагаме, че са се прибрали — поправи се Скарпета.
— Службата е свършила в седем, Ев и Кристин са останали още малко да разговарят с хората. После са отишли в офиса на Ев за някаква среща. Офисът е много малък. И църквата е много малка. Помещението, където се провеждат службите, едва ли побира повече от петдесетина души, поне така ми се стори.
Реба излезе от кухнята и отиде в хола.
— Среща с кого и къде са били момчетата през това време? — попита Скарпета, като вдигна една възглавничка от дивана с флорален десен.
— Няколко от църковните деятелки са се събрали. Не знам как точно им се казва. Това са жените, които движат нещата в църквата, и доколкото разбрах, момчетата не са били на тази среща, не знам какво са правили, дивели са наоколо вероятно. После са си тръгнали с Ев и Кристин, към осем вечерта.
— В четвъртък вечерта винаги ли има такива срещи след службата?
— Така мисля. Редовните им служби са в петък вечер, затова се събират предната вечер. Има някаква връзка с разпети петък, когато Бог умрял заради нашите грехове. Те не казват „Исус“, само „Бог“ и вярват в
