греха и ада. Странна е тази църква, по-скоро е нещо като секта, ако питате мен. Сигурно използват змии21 и тем подобни.
Лекс сипа малко черен оксид върху лист хартия. Белият кухненски плот беше захабен, но чист и абсолютно празен. Тя потопи четката в прашеца и започна да го нанася по гладката повърхност с леки кръгови движения, които оставяха грапави саждиви петна там, където прашецът полепваше по мастните вещества или други латентни останки.
— Не открих портфейл или дамска чанта или нещо такова — съобщи Реба на Скарпета. — Което подсилва подозрението ми, че са избягали.
— Може да те отвлекат и да си вземеш чантата — отвърна Скарпета. — Хората ги отвличат с портфейлите им, ключовете, колите, децата им. Преди няколко години работих по едно отвличане, завършило с убийство, където на жертвата й било позволено да си вземе куфар с багаж.
— И аз знам за разни случаи, в които всичко е нагласено да изглежда уж като престъпление, а всъщност хората просто са духнали. Може би онова странно телефонно обаждане, за което ми казахте, е било от някой перко от църквата.
Скарпета влезе в кухнята, за да огледа печката. Върху един от задните котлони имаше захлупен меден тиган, като металът беше тъмносив на цвят и на резки.
— Този котлон ли е бил включен? — попита тя и отхлупи тигана.
Вътрешността от неръждаема стомана сега беше тъмносива на цвят. Лекс шумно откъсна парче тиксо.
— Когато дошла жената от църквата, левият заден котлон бил на едно, а тиганът бил адски нагорещен и празен — отвърна Реба. — Поне така ми казаха.
Скарпета забеляза щипка фин сиво-бял прах в тигана.
— Може би е имало нещо все пак. Най-вероятно олио. Но не храна. На плота не е имало храна, нали? — попита тя.
— Виждате мястото така, както го заварих тогава. А жената от църквата каза, че не е видяла извадена храна.
— Малко от свода на пръст, но повечето са размазани — каза Лекс, като отлепи от плота тиксо с дължина няколко сантиметра. — Не мисля да се занимавам с шкафовете. Дървото не е благодатна повърхност. Няма нужда да ги съсипваме излишно.
Скарпета отвори вратата на хладилника и студеният въздух я лъхна в лицето, докато оглеждаше рафтовете един по един. Имаше останки от пуешки гърди, което значеше, че поне един от обитателите не е вегетарианец. Имаше още марули, пресни броколи, спанак, целина и моркови, много моркови, деветнадесет пакета от онези дребни обелени морковчета, които стават за бърза нискокалорийна закуска.
Плъзгащата се врата на верандата на госпожа Симистър беше отключена и Марино стоеше на тревата пред нея и се оглеждаше.
Погледна отвъд канала към бледооранжевата къща, чудейки се дали Скарпета е открила нещо. А може би вече си е тръгнала. Той закъсня, докато качи мотора на ремарке да го закара до хангара и да му сменят гумата. А после се забави още малко да разговаря с останалите хора по поддръжката, както и с някои студенти и преподаватели, чиито коли бяха на паркинга, с надеждата някой да е видял нещо. Никой не беше видял или чул нищо. Поне така казаха.
Той открехна плъзгащата се врата на госпожа Симистър и я повика по име.
Никой не отговори и той силно почука по стъклото.
— Има ли някого? — извика високо. — Ехо?
После пак опита да й се обади, но телефонът продължаваше да дава заето. Видя, че Скарпета го е търсила преди известно време, вероятно докато е карал на път за насам. Обади й се.
— Какво става при теб? — направо попита той.
— Реба твърди, че никога не е чувала за госпожа Симистър.
— Някой се ебава с нас — отвърна той. — И в църквата не членува. Църквата на изчезналите хора. А сега не отваря вратата. Ще вляза вътре.
Като хвърли последен поглед на бледооранжевата къща, Марино широко отвори плъзгащата се врата и стъпи на верандата.
— Госпожо Симистър? — провикна се той. — Има ли някого? Полиция!
Вътрешната плъзгаща се врата също беше отключена и той влезе в трапезарията, огледа се, изчака и пак я извика по име. Някъде в дъното на къщата работеше телевизор, звукът беше силно увеличен, и той се запъти натам с изваден пистолет. Докато вървеше по коридора, чуваше как публиката се смее в някакво токшоу.
— Госпожо Симистър? Има ли някого?
Телевизорът се намираше в една вътрешна стая, вероятно спалня, чиято врата беше затворена. Той се поколеба за миг и отново я извика по име. После почука, заудря по вратата, накрая влезе вътре и видя кръв, едно малко тяло върху леглото и това, което беше останало от главата.
29
В едно от чекмеджетата на бюрото имаше моливи, химикалки и флумастери. Два от моливите и една химикалка бяха с наръфани краища и докато гледаше отпечатъците от зъби по дървото и пластмасата, Скарпета се питаше кое ли от момчетата има навика нервно да дъвче разни неща.
Тя прибра моливите, химикалките и флумастерите в отделни пликчета. После затвори чекмеджето, огледа се и се замисли какъв ли живот са имали тези осиротели южноафрикански деца. В стаята нямаше никакви играчки, нито плакати по стените, нищо, което да подсказва, че братята харесват момичета, коли, кино, музика или някакъв спорт, че имат идоли или просто се забавляват.
Банята им се намираше през една врата надолу по коридора и беше облицована в невзрачно зелено, с бяла тоалетна и вана. Докато отваряше медицинското шкафче, Скарпета видя отражението на лицето си в огледалото му. По тесните метални полици бяха наредени конци за зъби, аспирин и малки опаковани сапунчета, като тези по мотелите. Тя взе едно пластмасово оранжево шишенце, хващайки го за бялата капачка, прочете етикета и се изненада от името, изписано върху него — доктор Мерилин Селф.
Знаменитата психиатърка беше предписала риталин хидрохлорид на Дейвид Лак. Според указанията той трябваше да взема десет милиграма от лекарството три пъти дневно, а нови сто таблетки са били сложени в шишенцето точно преди три седмици. Скарпета го отвори и изсипа зелените таблетки в ръката си. Бяха четиридесет и девет на брой. Ако Дейвид ги е взимал три седмици според предписаната доза, сега трябваше да са тридесет и седем. Предполага се, че беше изчезнал в четвъртък вечерта. Тоест преди пет дни, което ще рече петнадесет таблетки. Петнадесет плюс тридесет и седем беше петдесет и две. Почти колкото бяха. Ако Дейвид беше изчезнал по своя воля, защо си беше оставил лекарството? И защо котлонът е оставен да работи?
Тя върна таблетките в шишенцето и го запечата в пликче. После стигна до дъното на коридора, където се намираше единствената друга спалня, очевидно тази на сестрите. В нея имаше две легла, и двете застлани с яркозелени покривки. Тапетите и килима бяха зелени. Мебелите лакирани в зелено. Лампите и вентилаторът на тавана бяха зелени, а зелените драперии дръпнати така плътно, че в стаята не проникваше никаква дневна светлина. Лампата на нощното шкафче светеше и само нейната слаба светлина плюс тази от коридора осветяваха стаята.
Нямаше огледало или някакви произведения на изкуството, а върху скрина имаше само две снимки, поставени в рамки. На едната се виждаха две усмихнати момчета, които стояха на плажа по плувки на фона на залязващото слънце над океана, и двамата със сламеноруси коси. Приличаха на братя, единият малко по-голям от другия. А на втората снимка имаше две жени, които се подпираха на бастуни и примижаваха на силното слънце, заобиколени от огромно синьо небе. Зад тях се очертаваше причудливата форма на планина, чийто връх беше забулен в необикновен пласт облаци, които се вдигаха от скалите като плътна бяла пара. Едната от жените беше ниска и пълна, с дълга посивяла коса, прибрана назад, а другата по- висока и слаба, с много дълга чуплива черна коса, която отмахваше от лицето си заради вятъра.
Скарпета извади една лупа от чантата си и заразглежда снимките по-обстойно, като обърна най-голямо
