обикновените хора, не обръщате внимание на фактите. Направихте ли събрание? Писахте ли на своя конгресмен? Направихте ли си труда да зададете пряко въпросите, които ви вълнуват, и да се замислите, че може би, повтарям, може би, обясненията, дадени от Министерството на земеделието, имат смисъл?
Това беше нейният стил, да заема противоположната на събеседника позиция. Запазената й марка.
— Вижте сега, това за ураганите е… нали се сещате — изропта наивникът и доктор Селф подозираше, че не остава дълго до псувните.
— Не, не се сещам — изимитира го тя. — Няма за какво да се сещам. Истината е — и тя се обърна с лице към камерата, — че миналата есен имахме четири големи урагана, а факт е, че цитрусовата мана е бактериално заболяване, което се пренася по вятъра. След рекламите ще се занимаем с реалностите на тази страшна болест и ще поговорим за това с един специален гост. Останете с мен.
— Край — каза един от операторите.
Доктор Селф се пресегна за бутилката с вода. Отпи със сламка, за да не си размаже червилото, и зачака гримьорът да се появи, за да напудри челото и носа й, а когато това стана, нямаше търпение да го отпрати.
— Добре, достатъчно — каза тя и вдигна ръка, за да разкара гримьора. — Върви добре — обърна се към продуцента.
— Мисля, че в следващата част трябва да се фокусираме върху психологичната страна на проблема. Затова хората те слушат, Мерилин. Не заради политиката, а заради проблемите, които имат с гаджетата си, с шефовете, с родителите.
— Нямам нужда от поучения.
— Не исках да…
— Виж какво, това, което прави моите предавания уникални, е преплитането на актуалните събития с нашите емоционални реакции.
— Абсолютно.
— Три, две, едно!
— Ето ни отново — блесна усмивката на доктор Селф към камерата.
57
Марино стоеше под една палма до академията и наблюдаваше как Реба се запътва към своя немаркиран форд „Краун Виктория“. Забеляза, че върви доста уверено, и се помъчи да определи дали това самочувствие беше истинско, или тя разиграваше театър. Не знаеше дали го е видяла, че стои под дървото с цигара в ръка.
Беше го нарекла „кретен“. Не за пръв път чуваше това определение за себе си, но не очакваше да го чуе от нейната уста.
Тя отключи колата, но после сякаш се подвоуми дали да се качи. Не гледаше към него, но той имаше усещането, че знае за неговото присъствие там под палмата, с телефона в ръка, слушалката в ухото и запалена цигара. Не биваше да казва онези неща. Нямаше никакво право да говори за Скарпета. Ефексорът провали всичко. Ако не беше депресиран преди него, със сигурност се депресира, след като започна да го взема, а после и това за Скарпета, че всички ченгета й се точели.
Ефексорът беше напаст. Доктор Селф нямаше никакво право да му предписва лекарство, което ще съсипе половия му живот. Нямаше никакво право да говори постоянно за Скарпета, сякаш тя е най-важният човек в живота му. Реба не можа да не му напомни. Тя каза онези неща, за да му напомни, че не може да прави секс, да му напомни, че другите мъже могат и го искат със Скарпета. Марино не беше взимал лекарството от няколко седмици и проблемът с либидото му беше на път да изчезне, но се чувстваше депресиран.
Реба отключи багажника, отиде зад колата и го отвори.
Марино се зачуди какво ли прави. Реши, че няма да е зле да разбере, а така също и да прояви необходимата почтеност, за да й каже, че не може да арестува когото и да било и може би ще се нуждае от помощта й. Можеше да заплашва хората колкото си иска, но законно не можеше да арестува никого. Това беше единственото, което му липсваше от полицейския живот. Реба извади от багажника нещо като торба с мръсно пране и я хвърли на задната седалка, сякаш беше ядосана.
— Труп ли криеш там? — попита Марино, като вървеше небрежно към нея и хвърли фаса в тревата.
— Не си ли чувал, че има кошчета за боклук?
Тя тресна вратата, без дори да го погледне.
— Какво има в торбата?
— Трябва да отида до химическото. Не ми остана време цяла седмица, не че е твоя работа — каза тя, скрита зад слънчеви очила. — Не се дръж с мен като с боклук, или поне не пред други хора. Като искаш да си кретен, поне го прави дискретно.
Той погледна към палмата, сякаш това беше любимото му място, после към сградата на академията, очертана ясно на синьото небе, като през цялото време мислеше как да се изрази.
— Е, ти се държа непочтително — каза накрая той.
Тя го погледна шокирана:
— Аз ли? Какви ги приказваш? Да не си луд? Последното, което си спомням, е как си карахме моторите с кеф и ти ме замъкна в „Хутърс“, без въобще да ме попиташ дали ми се ходи там, между другото. Защо ти е да водиш жена на място с разголени сервитьорки и досега не мога да разбера. И ми говориш за непочтителност? Майтап ли си правиш с мен? Да седя на масата срещу теб, докато ти изтичаха очите по онези гологъзи сладкишчета, които минаваха покрай нас?
— Не съм ги зяпал.
— И още как!
— Разбира се, че не съм — каза той и извади пакета с цигарите.
— Много пушиш.
— Никого не съм зяпал. Стоях си кротко на масата, пиех си кафето и изведнъж ти започна с онези приказки за докторката, и проклет да съм, ако ще стоя и ще слушам такива непочтени глупости.
„Тя ревнува“ — помисли си той със задоволство. Беше казала онези неща, защото си мисли, че е зяпал сервитьорките в „Хутърс“, а може и така да е било. За да й покаже кой командва парада.
— Работя с тази жена от много време и никога не съм позволявал някой да говори така за нея, и не мисля да го позволявам — продължи той, като запали цигара и примижа на слънцето.
В този момент от академията излязоха група студенти, облечени в полеви униформи, които се запътиха към всъдеходите на паркинга, отивайки най-вероятно към тренировъчната база на холивудската полиция да наблюдават демонстрация на обезвреждане на бомби.
Изглежда това им беше днес по програма, да си поиграят с Еди, робота с дистанционно управление, да го гледат как се движи на своите тракторни вериги, подобно на рак, който пълзи по алуминиевата рампа, закачен за фиброоптичен кабел, а също и е Банки, кучето на бомбения отряд, което винаги се гордееше със своите постижения. Щяха да видят и огнеборците с техните огромни камиони, както и момчетата от бомбения отряд с техните специални костюми и детектори, които може би щяха да гръмнат една кола, за да е по-автентично упражнението.
Липсваше му всичко това. Беше му писнало да живее в изолация.
— Съжалявам — каза Реба. — Не съм искала да говоря непочтително за нея. Казах само, че някои от момчетата в управлението…
— Искам да арестуваш един човек — прекъсна я Марино, като погледна часовника си, защото нямаше нужда отново да чува онова, което му беше казала в „Хутърс“, нямаше нужда да се изправя пред факта, че част от вината беше негова.
По-голямата част.
Антидепресантът. Нямаше да мине много време, преди Реба да разбере. Проклетото лекарство го провали.
— След около половин час — продължи той. — Ако можеш да отложиш за малко ходенето до пералнята.
— Химическото, кретен такъв — поправи го тя с враждебност в гласа, която изобщо не звучеше
