района. Но после, в средата на осемдесетте, бизнесът му пропадна заради цитрусова мана. Наложи се да унищожи всичките си дървета и да освободи почти всички работници, беше на прага на фалита. Мама го понесе трудно. После той се съвзе и бизнесът тръгна дори още по-успешно, и мама пак трудно го понесе. Всъщност не знам защо ви разказвам всичко това.
— Фред, опитвам се да помогна. Но не мога да го сторя, ако не ми разкажете всичко.
— Да започна тогава от времето, когато Хелън беше на дванадесет години — каза той. — Започвах първата си година в колежа, по-голям съм от нея. Хелън отиде да живее при брата на баща ми и жена му за около шест месеца.
— Защо?
— Беше тъжно, такова красиво и талантливо момиче. Влезе в Харвард още на шестнадесет, но не изкара и един семестър, изпадна в криза и се прибра вкъщи.
— Кога?
— Есента преди двете с мама да изчезнат. Изкара само до ноември в Харвард.
— Осем месеца преди двете с майка ви да изчезнат?
— Да. Хелън наистина не извади късмет с гените.
Той замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи, а после каза:
— Добре тогава. Майка ми не беше много уравновесен човек. Сигурно вече сте го разбрали, с тази нейна коледна мания. Изпадаше в пристъпи на лудост, които ту зачестяваха, ту се разреждаха, и така беше откакто се помня. Но положението стана доста лошо, когато Хелън беше на дванадесет години. Мама започна да се държи неадекватно.
— Посещаваше ли някой местен психиатър?
— Най-добрата. Онази знаменитост. Тогава тя живееше в Палм Бийч. Доктор Селф. Тя предписа хоспитализация. Затова всъщност Хелън отиде да живее при леля и чичо. Мама постъпи в болница, а татко беше много зает и не можеше да се грижи сам за едно дванадесетгодишно дете. После мама се върна, а също и Хелън, и нито една от двете не беше… как да го кажа… нормална.
— Хелън ходеше ли на психиатър?
— Тогава не — отвърна Фред. — Тя просто се държеше странно. Не беше неуравновесена като мама, просто странна. Справяше се добре в училище, дори много добре, а после постъпи в Харвард и се срина изведнъж, намерили я във фоайето на някакво погребално бюро, не знаела коя е. И за капак на всичко, татко умря. Мама стана наистина непредсказуема, изчезваше някъде през уикендите, без да ми каже къде отива, побърквах се от тревога и притеснение. Беше ужасно.
— Значи полицията е разбрала, че е неуравновесена и чезне от време на време, и са решили, че просто е заминала някъде с Хелън?
— И аз си го помислих. И досега не съм сигурен дали двете не са заминали някъде.
— Как почина баща ви?
— Паднал от стълба, докато търсел една книга в библиотека. Къщата в Палм Бийч беше на три етажа, цялата облицована с мрамор.
— Сам ли е бил вкъщи, когато това се е случило?
— Хелън го намерила на площадката на първия етаж.
— Сама ли е била в къщата по това време?
— С един приятел, може би гадже. Не знам кой е.
— Кога беше това?
— Няколко месеца преди двете с мама да изчезнат. Хелън беше на седемнадесет по това време, много развита за годините си. Истината е, че след като се върна от Харвард, тя беше абсолютно неконтролируема. Винаги съм се питал дали това не беше някаква реакция срещу баща ми, чичо ми, роднините ми по бащина линия. Те бяха изключително религиозни и сериозни хора, Христос това, Христос онова, големи клечки в своите църкви. Църковни настоятели, преподаватели в неделните училища, все се опитваха да поучават останалите.
— Познавате ли някой от приятелите на Хелън?
— Не. Тя странеше от мен, изчезваше с дни. Създаваше само проблеми. Не се прибирах вкъщи, ако не ми се налагаше. Тази коледна мания на мама е такава смешка! Вкъщи никога не е имало Коледа. Винаги беше толкова ужасно.
Той стана от масата:
— Имате ли нещо против да си взема една бира?
— Моля.
Взе една бутилка и я отвори. После отново седна до масата.
— Сестра ви някога била ли е хоспитализирана? — попита Луси.
— В същата болница като мама. За един месец, веднага щом отпадна от Харвард. Клуб „Маклийн“, така я наричам аз. Добрите стари семейни гени.
— „Маклийн“ в Масачузетс ли?
— Да. Никога ли не си водите бележки? Не знам как запомняте всичко това?
Луси погледна химикалката, която държеше, спокойна, че малкият диктофон в джоба й е включен и невидим.
— Ще ни трябва ДНК на майка ви и сестра ви — каза тя.
— Не знам как можем да ги вземете сега. Освен ако в полицията още пазят онези неща.
— И вашата ще свърши работа. Приемете го като ДНК от родословно дърво — каза Луси.
59
Скарпета погледна през прозореца към студената побеляла от сняг улица. Беше почти три часа, а тя бе прекарала по-голямата част от деня на телефона.
— Как подбирате зрителите? Не може да нямате някакъв метод на подбор кого ще пуснете в ефир — каза тя.
— Разбира се, че имаме. Един от продуцентите разговаря с човека, за да се увери, че не е някоя откачалка.
Странни думи от устата на психиатър.
— В конкретния случай аз вече бях разговаряла с този човек, с този озеленител. Това е дълга история — каза доктор Селф.
Говореше бързо.
— С името Бор ли се представи първия път, когато разговаряхте? — попита Скарпета.
— Да, но тогава не обърнах голямо внимание. Много хора имат странни имена. Искам само да знам. Някоя възрастна жена да се е самоубила наскоро? Ако има такъв случай, вие ще знаете, нали? Той заплаши да ме убие.
— Опасявам се, че много възрастни хора в наши дни имат подобна съдба — отговори Скарпета уклончиво. — Можете ли да ми дадете още малко подробности? Какво точно ви каза?
Доктор Селф преразказа историята за озеленителя, открил цитрусова мана в двора на една старица, която скърбяла за своя починал съпруг и заплашила, че ще се самоубие е неговата пушка, ако той, Бор, стане причина дърветата й да бъдат унищожени. Бентън влезе в хола с две кафета и Скарпета включи доктор Селф на високоговорител.
— А после заплаши да ме убие. Или по-скоро щял да ме убие, но размислил.
— При мен има един човек, който трябва да чуе това — каза Скарпета и представи Бентън. — Разкажете му същото.
Бентън седна на дивана, докато доктор Селф отговаряше, че не вижда защо един съдебен психолог в Масачузетс ще се интересува от някакво евентуално самоубийство във Флорида. Но допълни, че ще се радва да чуе неговото професионално мнение относно отправената заплаха към живота й, както и да й гостува някой път в шоуто. Що за човек би я заплашил така? Дали е в опасност?
— Пази ли се информацията за обадилите се в предаването? — попита Бентън. — Съхраняват ли се номерата, дори временно?
— Така мисля.
