изфабрикуват. Особено като разполагаме с компютърна графика, интернет и какво ли още не. Затова и кражбите на идентичност се превърнаха в такъв проблем.
Доктор Бронсън изтъркаля своя стол до офис шкафа й отвори едно чекмедже. Зарови с пръсти прилежно подредените по азбучен ред папки и извади тази с името на Джо Еймъс. Подаде я на Марино.
— Заповядай — каза той.
— Имате ли нещо против да остана тук още малко?
— Не знам защо Поли се забави толкова — каза доктор Бронсън и изтъркаля стола си обратно до микроскопа. — Върши си работата спокойно, Пит. Аз ще се заема отново с микроскопа. Тъжна история. Намерили горката жена в плувния басейн. — Той нагласи фокуса и се надвеси над окуляра. — Намерила я десетгодишната й дъщеричка. Въпросът е дали се е удавила, или е претърпяла някакво друго фатално събитие, например инфаркт на миокарда. Страдала е от булимия.
Марино започна да преглежда препоръките, които деканите на различни медицински факултети и други патолози бяха написали за Джо Еймъс. Видя и автобиографията му, беше дълга пет страници.
— Доктор Бронсън? Обаждали ли сте се на някой от тези хора? — попита Марино.
— За какво? — каза доктор Бронсън, без да вдига поглед от микроскопа. — Няма стари белези по сърцето. Разбира се, ако е получила инфаркт и е живяла няколко часа, нищо няма да видя. Питах ги дали има вероятност да се е прочиствала по-рано. Това наистина може да ти съсипе електролитите.
— За Джо — отвърна Марино. — За да проверите дали тези големи клечки наистина го познават.
— Разбира се, че го познават. Нали са му написали всички тези препоръки.
Марино вдигна една от препоръките към светлината. Забеляза воден знак, който приличаше на корона, прободена с меч. Вдигна към светлината една по една и останалите препоръки. Всичките имаха същия воден знак. Служебните щампи изглеждаха убедителни, но понеже не бяха с вдлъбнати или изпъкнали букви, можеше просто да са сканирани или възпроизведени посредством някакъв графичен софтуер. Той взе една от препоръките, подписана от главен патолог Джон Хопкинс, и набра номера. Обади му се рецепционистка.
— Не е в града — информира го тя.
— Обаждам се относно доктор Джо Еймъс — каза Марино.
— Кой?
Той обясни и я помоли да провери.
— Написал е препоръка за Джо Еймъс преди малко повече от година — каза й Марино. — На седми декември. В края на листа пише, че напечаталият писмото е с инициали ЛФЦ.
— Тук не работи никой с такива инициали. Обикновено аз пиша този род документи, но това определено не са моите инициали. За какво става въпрос?
— Просто елементарен случай на измама — отвърна Марино.
56
Луси караше един от своите мощни мотори „V–Rod“ на север по А1А, минавайки на червено на всеки светофар по пътя към къщата на Фред Куинси.
Той ръководеше своя уеб дизайнерски бизнес от дома си в Холивуд. Нямаше уговорена среща с него, но знаеше, че си е вкъщи, или поне беше преди половин час, когато му се обади по телефона, за да му продаде абонамент за „Маями Хералд“. Държа се учтиво, много по-учтиво, отколкото би се държала, ако някой амбулантен търговец й губеше времето по телефона. Домът му се намираше на две преки от плажа и говореше за човек с пари. Фред живееше в солидна двуетажна къща, боядисана в бледозелено, с ограда от ковано желязо и портал. Луси спря до интеркома й натисна бутона.
— Какво желаете? — попита мъжки глас.
— Полиция — каза Луси.
— Не съм викал полиция.
— Тук съм, за да говоря с вас за майка ви и сестра ви.
— От кой отдел на полицията сте? — попита леко подозрително гласът.
— Шерифството на окръг Броуърд — каза тя, като извади портфейла с фалшивите документи и значката и ги показа срещу охранителната видеокамера. Чу се специфичен звук и плъзгащата се желязна врата започна да се отваря. Тя даде газ по гранитните павета и спря пред една черна врата, която се отвори веднага щом изгаси двигателя.
— Страхотен мотор! — каза мъжът, за който тя прие, че е Фред.
Беше среден на ръст, с тесни рамене и елегантно тяло. Имаше тъмноруса коса и синьо-сиви очи. Беше доста красив, с нюанс на изтънченост.
— Не мисля, че съм виждал друг такъв „Харли“ — каза той, като заобиколи мотора.
— Карате ли? — попита тя.
— Не. Не си падам по опасни занимания.
— Вие сигурно сте Фред. — Луси стисна ръката му. — Може ли да вляза?
Тя го последва по мраморния под на фоайето до хола, който гледаше към тесен мътен канал.
— Искате да говорим за мама и Хелън? Да не би да сте открили нещо?
Каза го с тон, който човек би очаквал да чуе в такъв момент. Не беше просто любопитен или изплашен. В очите му се четеше болка и очакване, един слаб лъч надежда.
— Фред — каза тя, — аз не съм от шерифския отдел на окръг Броуърд. Имам институция с частни следователи и лаборатории и ни помолиха за помощ.
— Значи сте се представили с фалшиви документи на портала — каза той, като очите му вече гледаха недружелюбно. — Това не е много хубаво. Обзалагам се, че вие ми се обадихте по телефона да ми продадете абонамент за „Хералд“. За да проверите дали съм вкъщи.
— Прав сте и в двата случая.
— И очаквате да говоря с вас?
— Съжалявам — каза Луси. — Но е твърде дълго за обяснение по интеркома.
— Какво се е случило, че отново проявявате интерес? Защо сега?
— Опасявам се, че аз трябва да задавам въпросите.
— Чичо Сам те сочи с пръст и казва „Искам твоите цитруси!“.
Доктор Селф направи драматична пауза. Тя изглеждаше уверена и спокойна в своя кожен стол в студиото на „Да поговорим“. В тази част от шоуто нямаше гости. Не й бяха нужни. Върху масата до стола й имаше телефон и камерата я улавяше под различен ъгъл, докато натискаше бутоните и казваше: „Аз съм доктор Селф. В ефир сте.“
— Какво ще кажете? — продължи тя. — Погазва ли американското Министерство на земеделието правата ни по четвъртата поправка?
Това беше лесна примамка и тя с нетърпение очакваше да се нахвърли върху първия наивник, който позвънеше. Погледна бегло монитора и остана доволна, че ъгълът и светлината я улавяха много добре.
— Точно така е — чу се в ефир гласът на обадилия се наивник.
— Как се казвахте? Санди?
— Да, аз…
— Спри, преди да сечеш, Санди?
— А, какво…
— Чичо Сам с брадва? Не е ли това битуващият образ в обществото?
— Мамят ни. Това е конспирация.
— Така мислите, значи? Добрият стар чичо Сам поваля всичките ви дървета. Едно след друго.
Тя погледна право в обектива, а продуцентът й се усмихваше.
— Тия копелета нахлуха в двора ми без позволение и докато се усетя, всичките ми дървета…
— Къде живеете, Санди?
— Купър Сити. Не виня хората, които искат да ги застрелят или насъскват своите кучета срещу тях…
— Ето какво ще ви кажа, Санди — и тя се наведе напред, а камерата я даде в едър план. — Вие,
