табелката. Двамата с Марино минаваха от рафт на рафт, търсейки мосберга. Претърсиха трезора два пъти. Пушката не беше там.
Скарпета посочи трупните петна, моравочервеникаво оцветяване, причинено от утаяването на нециркулиращата кръв. Бледи места или обезцветяване по дясната буза на мъртвата жена, гърдите, корема, бедрата и вътрешната страна на предната част на ръцете, причинени от допира на тези места до някаква твърда повърхност, вероятно под.
— Известно време е лежала по очи — каза Скарпета. — Поне няколко часа, с главата наляво, затова по дясната й буза има обезцветяване, тъй като именно тя е била опряна на пода или на каквато гладка повърхност е лежала.
После извади друга снимка на екрана, на която измитата мъртва жена лежеше по очи на аутопсионната маса, тялото и косата й бяха мокри, а червените отпечатъци на ръце — ярки и непокътнати, очевидно водоустойчиви. Скарпета се върна на снимката, която току-що беше разглеждала, после пак на тази, и така няколко пъти превърташе снимките напред-назад, опитвайки се да сглоби фактите около смъртта на тази жена.
— Значи след като я е убил — каза Бентън, — той я е обърнал по очи, за да нарисува червените отпечатъци по гърба й, работил е върху нея с часове. Кръвта й се е утаила и затова наблюдаваме тези трупни петна.
— Аз мисля, че сценарият е малко по-различен — каза Скарпета. — Първо е нарисувал гърдите й, а после я е обърнал по очи, за да нарисува и гърба, и така я е оставил. Разбира се, не е направил всичко това вън на студа, и то в тъмното. Било е на някое сигурно място, където е нямало опасност някой да чуе изстрела или да го види, докато напъхва тялото в колата. Дори всъщност може би е направил всичко това в колата, с която я е пренесъл, някой ван, всъдеход или бус. Застрелва я, изрисува я, пренася я.
— С един куршум три заека.
— Намалява риска, нали? Отвлича я, закарва я на отдалечено място и я убива в колата, стига в нея да има достатъчно място отзад, а после изхвърля тялото — каза Скарпета, като продължаваше да преглежда снимките и спря на една, която вече беше видяла.
Но този път я погледна по друг начин. На снимката се виждаше мозъкът на жената, или поне това, което беше останало от него, върху секционна дъска. Жилавата фиброзна мембрана от вътрешната страна на черепа, тоест твърдата мозъчна обвивка, би трябвало да е кремаво-бяла, а тази на снимката беше оцветена в жълтеникавооранжево. Скарпета си спомни двете сестри Ев и Кристин, застанали една до друга, примижали на слънцето, както ги беше видяла на снимката върху скрина в тяхната спалня. Спомни си и жълтеникавата кожа на едната от сестрите и отново кликна на доклада от аутопсията, където провери какво пише за склерата33 на мъртвата жена. Беше нормална.
Спомни си суровите зеленчуци, деветнадесетте пакета с моркови в хладилника в къщата на Ев и Кристин, белите ленени панталони, увити като памперс по тялото на мъртвата жена, облекло, характерно за топъл климат.
Бентън я наблюдаваше с любопитство.
— Ксантохромия на кожата — каза тя. — Жълто оцветяване, което не засяга склерата. Вероятно в резултат на каротенемия. Може и да знаем коя е жертвата.
55
Доктор Бронсън беше в своя кабинет и наместваше едно предметно стъкло на микроскопа, когато Марино почука на отворената врата.
Доктор Бронсън беше умен и компетентен, винаги изряден в колосана бяла лабораторна престилка. Той беше свестен шеф. Но не можеше да се откъсне от миналото. Продължаваше да прави всичко така, както се е правело в миналото, което важеше и за подхода му към хората. Марино се съмняваше, че доктор Бронсън си прави труда да се занимава с двойни проверки или верификация на информацията, което би трябвало да е стандартна практика в днешния свят.
Той отново почука, този път по-силно, и доктор Бронсън вдигна поглед от микроскопа.
— Заповядай, заповядай — каза той с усмивка. — На какво дължа тази чест?
Той беше човек от стария свят, приветлив и любезен, с абсолютно плешива глава и воднисти сиви очи. В пепелника на изрядно подреденото му бюро седеше изстинала лула от корен на изтравниче и в кабинета винаги се усещаше лекото ухание на ароматен тютюн.
— Поне тук, на юг, ви позволяват да пушите вътре — каза Марино, като придърпа един стол.
— А знам, че не бива — отвърна доктор Бронсън. — Жена ми постоянно ми повтаря, че ще хвана рак на гърлото или езика. Казвам й, че ако това стане, поне няма да се оплаквам много, като си отивам.
Марино си спомни, че не е затворил вратата, стана, затвори я и седна отново на стола.
— Ако ми отрежат езика или гласните струни, няма да мога много да мрънкам — каза доктор Бронсън, като че ли Марино не беше схванал шегата.
— Дошъл съм за няколко неща — започна Марино. — Първо, искаме да пуснем една проба от ДНК-то на Джони Суифт. Доктор Скарпета каза, че в папката по неговия случай трябва да има няколко ДНК-карти.
— Тя трябва да заеме моето място, знаеш ли. Не бих имал нищо против, ако тя е човекът, който седне на моя стол — каза доктор Бронсън и по тона му Марино осъзна, че най-вероятно докторът е съвсем наясно какво мислят хората.
Всички искаха той да се пенсионира. Искаха да се пенсионира още преди години.
— Аз построих това място — продължи той. — Не мога да позволя някой случаен човек да дойде и да съсипе всичко. Няма да е честно към обществото. И със сигурност няма да е честно към служителите ми — каза той, като вдигна телефона и натисна един бутон. — Поли? Донеси ми, ако обичаш, папката по случая Джони Суифт. Ще ни трябват всички съответни документи. — Слуша известно време и после каза: — Защото трябва да дадем една ДНК-карта на Пит. Нужна им е за нещо в лабораторията.
Той затвори телефона, свали си очилата и ги избърса с носна кърпичка.
— Да разбирам ли, че има някакво развитие по случая? — попита той.
— Така мисля — отвърна Марино. — Когато знаем със сигурност, вие пръв ще научите. Но за момента мога да кажа, че се появиха разни неща, по които съдим, че е много вероятно Джони Суифт да е бил убит.
— С удоволствие ще променя начина на смърт, ако го докажете. И без това не бях много доволен от този случай. Но аз трябва да се придържам към доказателствата, а при разследването не излезе нищо значимо, което да доведе към нещо сигурно. Самоубийство е по-скоро подозрение, отколкото заключение.
— Нищо значимо, с изключение на това, че пушката не е била намерена на местопрестъплението — не се сдържа да му напомни Марино.
— Знаеш ли, Пит, стават доста странни неща. Не мога да ти опиша колко пъти ми се е случвало да се появя на местопрестъпление и да видя, че семейството е съсипало цялата сцена, само за да запазят достойнството на техния близък. Особено при случаи на автоеротична асфиксия. Когато пристигна, в цялата къща няма нито едно порнографско списание или аксесоар. Същото е при самоубийствата. Семействата не искат това да се разчува или някой друг да прибере парите от застраховката, затова скриват пистолета или ножа. Способни са на какво ли не.
— Трябва да поговорим за Джо Еймъс — каза Марино.
— Огромно разочарование — отвърна доктор Бронсън, като обичайното му любезно изражение се помрачи. — Истината е, че съжалявам, че го препоръчах на вашата изключителна институция. Но най-вече съжалявам за Кей, защото тя заслужава много повече от този арогантен кучи син.
— Това щях да ви питам и аз. Защо го препоръчахте? Въз основа на какво?
— Неговото впечатляващо образование и препоръките му. Има доста солиден гръб.
— Къде са документите му? При вас ли са? Оригиналите?
— Разбира се. Запазих оригиналите. Изпратих по едно копие на Кей.
— Когато преглеждахте тези натруфени дипломи и препоръки, проверихте ли ги, за да се уверите, че са истински? — попита Марино, макар да му беше крайно неприятно. — В наше време много неща могат да се
