убедително.
Тя все още го харесваше.
— Имам собствена пералня и сушилня — каза Реба. — Не живея във фургон.
Марино се опита да се свърже с Луси по мобилния, докато казваше на Реба:
— Имам една идея. Не знам дали ще стане, но си струва да опитаме.
Луси вдигна телефона и му каза, че в момента не може да говори.
— Важно е — рече Марино, като гледаше към Реба и си спомняше уикенда, който прекараха заедно в Кий Уест, когато той не беше на ефексор. — Дай ми само две минути.
Чу как Луси каза на някого, че се налага да говори по телефона и веднага се връща. Мъжки глас отвърна, че няма проблем. Марино чу стъпките на Луси. Погледна Реба и си спомни как се бяха напили с ром във фоайето на хотел „Холидей Ин“ и наблюдаваха залеза, а после останаха до късно през нощта в горещата вана, когато не беше на ефексор.
— Там ли си? — попита Луси.
— Възможно ли е да се осъществи тристранен конферентен разговор с два мобилни телефона, една наземна линия и само двама души? — попита той.
— Това някакъв тест за Менса ли е?
— Искам да направя така, че да изглежда сякаш говоря с теб от телефона в кабинета си, а всъщност да говоря с теб по мобилния. Ало? Чуваш ли ме?
— Да не искаш да кажеш, че някой подслушва разговорите ти чрез многоканален телефон, свързан към телефонната централа?
— Чрез шибания ми телефон на бюрото — каза той, като погледна Реба, която го наблюдаваше, и се опита да познае дали е впечатлена.
— Това имах предвид. Кой? — попита Луси.
— Смятам да разбера, но съм сигурен, че знам.
— Никой не може да направи това без администраторската парола. А само аз я имам.
— Мисля, че и още някой я има. Това би обяснило много неща. Възможно ли е да стане това, за което те попитах? — повтори той. — Да ти се обадя от телефона в кабинета, после да прехвърля разговора по мобилния, като оставя наземната линия отворена, така че да изглежда, че съм там и говоря, а аз да не съм там?
— Да, може да стане — отвърна Луси. — Но не веднага.
Доктор Селф натисна един мигащ бутон на телефона.
— Нашият следващ зрител, който чака на телефона от няколко минути и има много странен псевдоним. Бор? Извинете, че трябваше да чакате. Още ли сте с нас?
— Да, госпожо — чу се тих глас в студиото.
— В ефир сте — каза тя. — Бор? Защо не ни разкажете първо за своя псевдоним. Убедена съм, че ще е интересно за зрителите.
— Това ми е името.
Последва тишина, която доктор Селф веднага запълни. Не беше позволено мъртво време в ефир.
— Е, нека е Бор тогава. Вие ни се обадихте с една изумителна история. Занимавате се с озеленяване, нали? И сте били в един двор, където сте забелязали цитрусова мана…
— Не, не беше точно така.
Доктор Селф усети тръпка на раздразнение. Бор не следваше сценария. Когато й се беше обадил във вторник късно следобед, а тя се престори на друг човек, той ясно заяви, че е открил мана в двора на една старица в Холивуд, само на едно портокалово дърво, а сега всичките й дървета, както и тези на съседите й, трябвало да се унищожат. Каза също, че когато споменал за това на собственичката, тоест на въпросната старица, тя заплашила да се самоубие, ако Бор съобщи за болестта в Министерството на земеделието. Заплашила да се застреля с пушката на покойния си съпруг.
Съпругът на старицата засадил дърветата, когато двамата се оженили. Той починал и сега те били единственото, което й останало, единственото живо нещо около нея. Да се унищожат дърветата й било все едно да се заличи една скъпоценна част от миналото й, която никой нямал право да докосва.
— Изкореняването на дърветата ще принуди жената най-сетне да приеме своята загуба — започна да обяснява доктор Селф на зрителите. — А като го направи, няма да й остане за какво да живее. Ще поиска да умре. Това е доста трудна дилема, нали, Бор? Да се правиш на Бог — каза тя на микрофона.
— Аз не се правя на Бог. Аз правя, каквото Бог ми каже. Това не е театър.
Доктор Селф беше объркана, но продължи:
— Какъв избор само! Как постъпихте, Бор, изпълнихте ли разпоредбите на правителството, или послушахте сърцето си?
— Боядисах с червено дърветата й — каза той. — Сега тя е мъртва. Ти беше следващата. Но не остана време.
58
Седяха на масата в кухнята до един прозорец, който гледаше към тесния мътен канал.
— Когато се намеси полицията — разказваше Фред Куинси, — поискаха някои техни неща, от които може да се вземе ДНК. Четки за коса, четки за зъби, забравих какво още. Така и не разбрах за какво са ги използвали.
— Вероятно въобще не са ги изследвали — каза Луси, като мислеше за току-що проведения разговор с Марино. — Сигурно още са в склада за доказателства. Можем да ги попитаме, но предпочитам да не чакам.
Идеята, че някой може да разполага с нейната администраторска парола, беше абсурдна. Прилошаваше й само при мисълта за това. Сигурно Марино нещо се е объркал. Не можеше да спре да мисли за чутото.
— Очевидно този случай не е приоритет за тях. Винаги са смятали, че те просто са заминали. Нямало следи от насилие — продължи Фред. — Казаха, че трябвало да има следи от борба или някой да е видял нещо. Било е късно сутринта и наоколо е имало хора. А и всъдехода на мама го е нямало.
— Казаха ми, че колата й е била там. Ауди.
— Определено не беше. А и тя никога не е карала ауди. Аз имам ауди. Сигурно някой е видял моята кола, когато отидох по-късно през деня да ги търся. Колата на мама беше шевролет „Блейзър“. С нея превозваше разни стоки. Знаете ли, хората доста объркват нещата. Отидох до магазина, след като не успях да се свържа по телефона цял ден. Чантата на мама и колата й бяха изчезнали, а от нея и сестра ми нямаше следа.
— А по нещо личеше ли, че въобще са били в магазина?
— Нямаше нищо включено. Табелата „Затворено“ висеше на вратата.
— Липсваше ли нещо?
— Не бих могъл да кажа. Поне на пръв поглед всичко си беше наред. Касата беше празна, но това не беше необичайно. Понякога мама оставяше малко пари през нощта, а понякога — не. Сигурно има някакво развитие по случая, щом изведнъж ви трябва тяхната ДНК.
— Ще ви уведомя — каза Луси. — Може да сме напипали нещо.
— Не можете ли да ми кажете?
— Обещавам да ви уведомя. Каква беше първата ви мисъл, когато отивахте да ги търсите, на път за магазина?
— Истината ли? Помислих си, че сигурно изобщо не са отишли в магазина, а просто са отпрашили нанякъде.
— Защо се изразявате така?
— Имаше много проблеми. Финансова нестабилност. Лични неприятности. Татко се занимаваше с озеленяване и бизнесът му вървеше изключително добре.
— В Палм Бийч.
— Там беше централният офис. Но имаше оранжерии и разсадници и на други места, включително в
