прости, че съм дошъл тук, но аз никога нямаше да си простя, ако не бях дошъл.
— Как е Сарлина? — попитах го аз.
— Сарлина? — трябваха му няколко секунди, за да се сети за малкото момиче, което беше дошло да обвини Оуейн в Каер Кадарн. — А, Сарлина! Вече се омъжи. За един рибар. — Тристан се усмихна. — Ти й даде котенцето, нали?
Сложихме Тристан и неговите хора в центъра на нашата стена от щитове, почетното място в тази битка, но когато врагът тръгна в атака, ударът не беше насочен към центъра, а срещу дърветата, които защитаваха нашите флангове. Първоначално плиткия ров и сплетените клони на дърветата предизвикаха суматоха във вражите редици, но те много бързо се научиха да използват падналите дървета за прикритие и на някои места успяха да преминат невредими. Нашата линия отново се огъна назад. Но ние отново издържахме, а Грифид, моят бивш враг, се прослави като повали Нейзиънс, най-добрият боец на Гундлеус. Щитовете трещяха в непрестанни сблъсъци, чупеха се копия, звънтяха мечове и щитове се цепеха, а воините бяха на края на силите си. На върха на западния хълм вражето опълчение се беше събрало зад преградата на Нимю и ни гледаше отгоре. Морфанс накара изморения си кон още веднъж да се изкачи по опасния стръмен склон. Морфанс погледна на север, а ние гледахме него и се молехме да надуе сребърния рог. Той дълго стоя там с присвити очи, накрая обаче трябва да беше останал доволен от видяното — вече всички подразделения на врага бяха влезли в долината, затова Морфанс допря сребърния рог до устните си и благословеният зов полетя през врявата на битката към Артър.
Никога звукът на един рог не е бил посрещан с по-голяма радост. Целият ни фронт тръгна напред, завъртяхме очуканите си мечове с нова сила. Сребърният рог със своя ясен звук, прозвуча отново и отново, ловен призив, който приканваше Артър да се присъедини към клането, и всеки път, когато чуехме този сигнал, ние увеличавахме натиска срещу врага, настъпвахме през клоните на повалените дървета, сечахме и мушкахме, крещяхме срещу противниците, които заподозряха някакъв капан, и започнаха нервно да оглеждат долината. Горфидид извика на своите хора да ни разбият сега и неговата кралска гвардия поведе атака срещу нашия център. Чух мъжете от Кърнау да крещят своя боен вик, вдигнали мечове, за да платят дълга на своя престолонаследник. Нимю беше сред нашите копиеносци и въртеше меч с две ръце. Аз й извиках да мине назад, но душата й беше обзета от жажда за кръв и тя се биеше като зъл дух. Враговете се плашеха от нея, защото знаеха, че тя е докосната от Боговете, затова мъжете се опитваха да я заобиколят, вместо да се бият с нея. Но въпреки това аз се зарадвах, когато Галахад я избута по-далеч от предната линия. Галахад може да беше закъснял за битката, но затова пък се биеше с такава дива радост, че врагът започна да отстъпва от помръдващия куп мъртви и умиращи мъже пред него.
Рогът прозвуча за последен път. И Артър най-накрая се появи.
Неговите облечени в ризници копиеносци бяха напуснали своето скривалище на север от реката и сега преминаха с тътен през брода, възседнали разпенените си коне. Те размазаха с копитата си телата, останали след първите атаки край брега на реката и понесоха своите ездачи към тила на противника. Лъскавите остриета на копията проблясваха пред главите на конете. Мъжете се пръснаха като суха плява, понесена от вятъра, когато конете, обути в желязо се врязаха дълбоко в армията на Горфидид. Хората на Артър се разделиха на две групи, които образуваха дълбоки пролуки в дебелата стена от щитове на противника. Замахнаха с копията си и ги оставиха в телата на убитите, после извадиха мечовете и убитите станаха още повече.
За миг, един славен миг, аз помислих че врагът е разбит, но тогава Горфидид видя надвисналата опасност и заповяда на хората си да изградят нова стена от щитове, обърната на север. Той щеше да пожертва копиеносците си в тила, но щеше да направи нов фронт от последните редици на предните си отряди. И новият фронт се задържа. Оуейн беше прав, когато преди много години ми беше казал, че дори конете на Артър не биха се втурнали срещу една добре изградена стена от щитове. И те наистина спряха. Артър беше предизвикал паника и беше донесъл смърт за една трета от войската на Кунеглас, но останалите подразделения от огромната армия на Горфидид се подредиха и поставиха малобройната кавалерия на Артър на колене.
А врагът продължаваше да ни превъзхожда по численост.
Зад преградата от борови дървета нашата стена от щитове никъде не беше по-дълбока от два реда, а на някои места воините се бяха подредили само в една редица. Артър не успя да си пробие път до нас и Горфидид знаеше, че Артър нямаше и да успее да стигне до нас, докато срещу конете стоеше стена от щитове. Той изгради тази стена от щитове, като изостави една трета от войската си на милостта на Артър. След това поуиският крал насочи останали свои копиеносци отново срещу стената на Сеграмор. Горфидид беше разбрал тактиката на Артър и успешно й се беше противопоставил. Сега той спокойно можеше да хвърли своите копиеносци в атака с нова увереност и въпреки това вместо да предприеме нападение по протежение на целия фронт, той съсредоточи атаката си по западната страна на долината с цел да помете левия ни фланг.
Хората на този фланг се биеха, убиваха и умираха, но малцина мъже можеха да издържат дълго на такъв натиск, а ако силурците на Гундлеус успееха да се изкачат по склона под преградата от духове и минеха в гръб на воините от левия ни фланг, тогава никой не би могъл да се задържи. Атаката беше жестока, защитата не по-малко. Оцелелите конници на Морфанс се хвърлиха срещу силурците, Нимю засипваше хората на Гундлеус с проклятия, а воините на Тристан със свежите си сили се биеха като лъвове. Но дори да бяхме два пъти повече, пак нямаше да можем да попречим на врага да ни заобиколи. И те ни заобиколиха. Нашата стена от щитове се изви като змия и се разпадна край брега на реката, където образувахме полукръг около двете знамена и малцината ранени, които бяхме успели да пренесем до тук. Беше ужасен момент. Видях как се разпадна стената ни от щитове, видях как противниците ни започнаха да избиват нашите пръснати копиеносци и тогава затичах с останалите оцелели. Някои бягаха отчаяни без да мислят. Ние успяхме да изградим една неравна стена от щитове и можехме само да гледаме как войската на Горфидид с победоносни викове изтребваше нашите бегълци. Тристан оцеля, Галахад и Сеграмор също, но това беше слаба утеха, защото ние бяхме загубили битката и сега ни оставаше само да умрем като герои. В северната половина на долината вражата стена от щитове все още държеше Артър бездеен, а в южната част нашата стена, която беше отстоявала на атаките на врага през целия ден, сега беше разбита и останките от нея бяха обградени. Бяхме влезли в сражението сутринта двеста здрави и силни мъже, а сега бяхме малко повече от сто души.
Принц Кунеглас излезе напред със своя кон и ни подкани да се предадем. Неговият баща командваше хората срещу Артър. Кралят на Поуис се задоволи да остави на своя син и на крал Гундлеус да довършат оцелелите копиеносци на Сеграмор. Кунеглас поне не обиди хората ми. Той спря коня си на десетина крачки от нас и вдигна дясната си ръка, в която нямаше оръжие — знак, че идваше с мир.
— Мъже на Думнония! — викна Кунеглас. — Вие се сражавахте добре, но ако продължите да се сражавате ще умрете. Аз ви предлагам живот.
— Използвай поне веднъж меча си преди да молиш смели мъже да се предадат — викнах му аз.
— Страх те е да се биеш, а? — подигра му се Сеграмор, защото досега никой от нас не беше видял Горфидид, Кунеглас или Гундлеус да се сражават на предната линия на тяхната стена от щитове. Крал Гундлеус седеше на коня си на няколко крачки зад принц Кунеглас. Нимю го проклинаше, но дали силурският крал беше разбрал, че тя беше там, не знаех. Дори и да беше разбрал, той едва ли щеше да се разтревожи, защото ние бяхме в капан и бяхме обречени.
— Можеш да се биеш с мен сега — викнах аз на Кунеглас. — Мъж срещу мъж, ако смееш.
Кунеглас тъжно ме погледна. Аз бях целия окървавен, окалян, потен, ранен и кървящ, а той изглеждаше така изискан в своята къса ризница и с шлема, увенчан с орлови пера. Той се поусмихна към мен.
— Аз знам, че ти не си Артър — каза той, — защото го видях на кон, но който и да си, ти се би като благородник. И аз ти предлагам да живееш.
Аз свалих потния тежък шлем от главата си и го хвърлих в центъра на нашия полукръг.
— Вие ме познавате, лорд принц — казах аз.
— Лорд Дерфел — произнесе името ми той, после ми оказа честта да се обърне към мен като към военачалник — Лорд Дерфел Кадарн, ако гарантирам вашия живот и живота на вашите хора, ще се предадете ли?
— Лорд принц — казах аз, — аз не командвам тук. Трябва да говорите с лорд Сеграмор.
Сеграмор пристъпи напред до мен и свали заострения си черен шлем, който беше пробит от копие и
