Мерлин прегърна Нимю през рамото и двамата тръгнаха към нас. Горфидид бе видял пристигането на друида и сега беше подкарал коня си в галоп към нашата част от бойното поле. Мерлин вдигна жезъла си да поздрави краля, но не обърна внимание на въпросите му. Ирландските воини бяха спрели в подножието на хълма и сега подреждаха стена от мрачните си черни щитове.
Мерлин идваше към мен и точно както в деня, когато беше спасил живота ми в Каер Сус, вървеше с неповторимо студено величие. Нямаше усмивка на тъмното му лице, нямаше и следа от радост в дълбоките му очи, от тях струеше само свиреп гняв, който ме накара да падна на колене и да наведа глава пред него. Сеграмор направи същото и изведнъж всички изстрадали копиеносци от намалялата ни войска паднаха на колене пред друида.
Той протегна черния си жезъл и най-напред докосна Сеграмор по рамото, после мен.
— Станете — каза той с тих и твърд глас, след това се обърна към врага. Той свали ръката си от рамото на Нимю и вдигна жезъла си с две ръце над остриганото теме на главата си. Мерлин втренчи поглед към армията на Горфидид, след това бавно свали жезъла. И това издължено старо лице излъчваше такава властност, в бавния му жест имаше такава сигурност, че цялата армия на Горфидид коленичи пред Мерлин. Само двамата друиди останаха прави и неколцината конници не слязоха от конете си.
— От седем години — каза Мерлин и гласът му се понесе над долината толкова ясен и силен, че дори Артър и неговите хора можеха да го чуят, — търся Познанието на Британия. Търсих силата на нашите предци, която изоставихме след идването на римляните. Търсех онези неща, които ще възстановят тази страна и ще я върнат на нейните истински Богове, на нейните собствени Богове, нашите Богове, Боговете които са ни създали и които можем да убедим да се върнат и да ни помогнат. — Мерлин говореше бавно и просто, така че всеки да може да го чуе и разбере. — Сега — продължи той, — аз имам нужда от помощ. Имам нужда от мъже с мечове, мъже с копия, мъже с безстрашни сърца, да дойдат с мен в едно враждебно място и да намерят последното Съкровище на Британия. Търся Гърнето на Клидно Ейдин. В Гърнето се крие нашата сила, нашата изгубена сила, нашата последна надежда да превърнем Британия отново в остров на Боговете. Мога да ви обещая само трудности, моята награда за вас ще бъде единствено смъртта, ще ви храня само с горчилка, ще ви поя с жлъч, но в замяна ще искам вашите мечове и живота ви. Кой ще дойде с мен да търсим Гърнето?
Той зададе въпроса рязко. Ние мислехме, че ще говори за кръвопролитието превърнало зелената долина в червена, но той пренебрегна сражението, сякаш тази тема беше съвсем неуместна. Мерлин като че ли изобщо не беше забелязал, че бе прекосил бойно поле.
— Кой? — попита той отново.
— Лорд Мерлин! — викна Горфидид преди някой да може да отговори. Кралят мина с коня си през редовете на своите коленичили копиеносци. — Лорд Мерлин! — гласът на Горфидид беше гневен, лицето му мрачно.
— Горфидид — позна го Мерлин.
— Вашата молба за Гърнето може да почака един едничък час, нали? — попита кралят саркастично.
— Може да почака и цяла година, Горфидид син на Кадел. Може да почака и пет години. Може вечно да чака, но няма да чака.
Горфидид насочи коня си към откритото пространство между стените от щитове. Той виждаше голямата си победа застрашена, а претенциите му да стане Велик крал заплашени от един друид. Затова той обърна коня си към своите хора, разтвори двете части на забралото си и надигна глас.
— Ще дойде време, когато ще тръгнем да търсим Гърнето — викна той на своите, — но преди това трябва да накажем почитателя на курви и да удавим копията си в душите на неговите хора. Трябва да изпълня клетвата си и няма да освободя никой от вас, дори ако моят господар Мерлин, отмени клетвата. Не може да има никакъв мир, и никакво Гърне, докато онзи любовник на курви е жив. — Горфидид се обърна и се вторачи в магьосника — Ти ще спасиш любовника с тази молба, нали?
— Не ме интересува, Горфидид син на Кадел — каза Мерлин, — дори ако земята се разтвори и погълне Артър и войската му. Или пък твоята войска.
— Тогава ще се бием! — викна Горфидид и с единствената си ръка измъкна меча от ножницата. — Тези мъже — заговори той на своята армия, но насочи меча си към нашите знамена, — са ваши. Техните земи и стада, тяхното злато и домовете им са ваши. Техните жени и дъщери сега са ваши курви. Вие заслужихте това в днешната битка, нима сега ще ги оставите да си тръгнат? Гърнето няма да изчезне, ако те умрат, но вашата победа ще изчезне, ако не довършим това, за което дойдохме тук. Да се бием!
Миг тишина и след това хората на Горфидид се изправиха и започнаха да удрят щитовете си с дръжките на своите копия. Горфидид погледна победоносно към Мерлин, срита коня си и потъна сред звънтящите редици на своите воини.
Мерлин се обърна към Сеграмор и към мен.
— Ирландските Черни щитове — каза той небрежно, — са на ваша страна. Аз говорих с тях. Те ще нападнат воините на Горфидид и вие ще се увенчаете с голяма победа. Дано Боговете ви дадат сили.
Мерлин се обърна, сложи ръка на рамото на Нимю и тръгна през вражите редици, които се разтвориха, за да му направят път.
— Беше добър опит! — викна Горфидид към Мерлин. Кралят на Поуис беше на прага на своята велика победа и тази реална възможност го беше изпълнила с увереността, че може да се противопостави на друида, но Мерлин пренебрегна обидата и се отдалечи, последван от Танабурс и Иорует.
Иса ми донесе шлема на Артър. Аз го нахлузих отново на главата си, доволен, че ще пази черепа ми в последното сражение.
Враговете пренаредиха стената си от щитове. Бяха разменени по една-две обиди, защото малцина имаха сили за нещо повече от мрачното клане, което щеше да се разрази на брега на реката. За първи път през този ден Горфидид слезе от своя кон и зае мястото си в стената. Той нямаше щит, но въпреки това щеше да води тази последна атака, която щеше да срази силите на омразния му враг.
Противникът нападна.
Ние насочихме копията си напред и стиснахме щитовете, за да ги посрещнем и двете стени се сблъскаха с ужасен трясък. Горфидид се опита да промуши меча си покрай щита на Артър, но аз отбих удара му и нанесох контраудар с Хюелбейн. Мечът ми се удари в шлема му и отсече едното крило на орела, след това хората отзад ни притиснаха един към друг.
— Избутайте ги! — викна Горфидид на своите, после плю върху щита ми. — Твоят любовник на курви — каза ми той сред шума от битката, — се кри, докато ти се сражаваше вместо него.
— Тя не е курва, кралю господарю — казах аз и се опитах да освободя Хюелбейн и да нанеса удар, но ръката ми беше притисната от тежестта на множеството от мъже и щитове.
— Тя измъкна доста злато от мен — каза Горфидид, — а аз не плащам на жени, които стискат краката си.
Аз се опитах да промуша краката на Горфидид с Хюелбейн, но мечът само се плъзна по полите на ризницата му. Той се изсмя на неуспешния ми опит и отново се изплю върху мен. Но след това надигна глава, защото до нас достигна ужасен боен вик.
Ирландците бяха тръгнали в атака. Черните щитове на Енгас Мак Ейрем винаги влизаха в битка с ужасен вой, който разкриваше нечовешко удоволствие от избиването на враговете. Горфидид викна на хората си да затегнат редиците си, защото сега е моментът да разкъсат тънката ни стена от щитове. За няколко секунди воините на Поуис и Силурия ни натиснаха с нова ярост, подклаждана от вярата, че Черните щитове им идваха на помощ. Но след това писъците на мъжете от задните редици ги накараха да осъзнаят предателството на Черните щитове, които бяха изменили на съюза с Поуис. Ирландците се врязаха в редовете на Горфидид, дългите им копия поразяваха лесните мишени, и внезапно хората на Горфидид се сринаха.
Видях как лицето на Горфидид се изкриви от бяс и тревога.
— Предайте се, кралю господарю! — викнах му аз, но неговите телохранители намериха място да завъртят мечовете си срещу мен и няколко секунди трябваше отчаяно да се защитавам, затова не можах да видя какво стана с краля, но Иса ми извика, че Горфидид бил ранен. До мен беше Галахад, който нанасяше и отбиваше удари, и тогава като по магия, врагът хукна да бяга. Нашите хора тръгнаха след тях и заедно с Черните щитове подкараха мъжете на Поуис и Силурия като стадо овце към мястото, където конниците на
