командваше десния фланг на противника, а принц Кунеглас — левия. Това подреждане говореше, че Горфидид няма да захапе стръвта, която му бяхме заложили с откритата пролука. Той възнамеряваше да атакува по цялата дължина на нашия фронт.
— Вие ще стоите тук! — викна Сеграмор на нашите копиеносци. — Вие сте воини! И сега ще го докажете! Ще останете тук, ще убивате тук и ще победите тук!
Морфанс беше накарал ранения си кон да се изкачи малко нагоре по западния хълм, откъдето можеше да хвърли поглед към северната част на долината, за да прецени дали е време вече да повика Артър със сребърния рог, но новите подкрепления на Горфидид още преминаваха през реката, така че Морфанс се върна без да подаде уговорения сигнал.
Вместо това прозвуча рогът на Горфидид. Звукът беше груб и дрезгав. Стената от щитове срещу нас не помръдна, но затова пък от нея се отделиха десетина голи луди мъже, които се втурнаха срещу нашия център. Такива мъже оставяха душите си в ръцете на Боговете, опиваха разума си с някаква смес от медовина, сок от татул, мандрагора и беладона, която може да накара човек и буден да сънува кошмари, но можеше и да отнеме всичките му страхове. Такива мъже, макар и луди, пияни и голи, можеха да бъдат опасни, защото те имаха една единствена цел — да повалят офицерите на врага. Голите мъже се втурнаха срещу мен. На устните им имаше пяна от магическите треви, които бяха дъвчили. Копията им бяха вдигнати над главите, готови за удар.
Моите хора с вълчите опашки направиха крачка напред да ги пресрещнат. Голите мъже не се страхуваха от смъртта, те се хвърлиха срещу моите копиеносци, сякаш поздравяваха насочените към тях копия. Един от моите хора отстъпи назад, защото един от лудите зверове се вкопчи в очите му и започна да плюе в лицето му. Иса уби този ненормалник, но друг успя да убие един от най-добрите ми воини и огласи победата си с див писък, разкрачил крака, вдигнал кървавото копие в кървавата си ръка. Тогава всичките ми хора си помислиха, че Боговете са ни изоставили, но Сеграмор разпра корема на голия мъж и още преди тялото да се строполи на земята отсече главата му, после плю над изкормения труп и плю още веднъж към стената от щитове, изградена срещу нас. Но като видяха, че нашият център е нарушил бойния ред, враговете ни тръгнаха напред.
Ние набързо се подредихме и посрещнахме тежкия удар на огромната маса, която се стовари върху нас. Тънката ни стена се огъна назад като фиданка под напора на силен вятър, но все пак успяхме да издържим, стената ни остана цяла. Подвиквахме си окуражително един на друг, призовавахме Боговете, мушкахме и режехме, а Морфанс и неговите хора яздеха по протежение на цялата стена и се хвърляха срещу враговете там където, натискът им беше най-опасен. Фланговете ни бяха защитени от боровите дървета и на нашите воини там им беше по-лесно, но в центъра се биехме на живот и смърт. Аз вече бях съвсем полудял, погълнат от стихията и радостта от битката. Изгубих копието си, някой ми го измъкна от ръцете. Извадих Хюелбейн, но изчаках с първия удар докато щита на противника се удари в лъскавия щит на Артър. Чу се трясък, тогава за миг над ръба на щитовете ни се появи лицето на моя враг, Хюелбейн изсвистя и аз усетих как изчезна натискът върху моя щит. Човекът падна, а тялото му стана преграда за неговите другари, които сега трябваше да се качват върху него, за да ме атакуват. Иса уби един воин, после копие оцели лявата му ръка и ръкавът за минута почервеня от кръв, но Иса продължи да се бие. Аз сечах като луд в пространството, което ми осигури трупът на убития враг, дълбаех дупка в стената от щитове срещу мен. Веднъж забелязах Горфидид, който гледаше към мен как крещя и размахвам меча, призовавайки неговите хора да дойдат и да ми вземат душата, ако смеят. Някои посмяха, мислеха че ще станат герои в епична песен, но станаха просто трупове. Хюелбейн беше целият в кръв, дясната ми ръка също лепнеше от кръв, кръв имаше и по ръкава на тежката ризница, но тази кръв не беше моя.
Центърът на нашия фронт, който не беше защитен от падналите сплетени дървета, веднъж почти бе разкъсан, но двама от конниците на Морфанс запушиха пробива с телата на своите коне. Единият от конете умря — кръвта му изтичаше на пътя, а той цвилеше и биеше с копита в земята докато накрая издъхна. Но ние успяхме да затворим пробива и бавно, бавно започнахме да избутваме врага назад. Натискът започна едва доловимо да отслабва, защото телата на убитите и умиращите, струпани между двата фронта, пречеха на другите да преминават напред. Нимю беше зад нас, надаваше писъци и хвърляше проклятия.
Врагът се отдръпна и ние можахме да си отдъхнем. Всички бяхме кървави и кални и едва дишахме. Ръцете, с които въртяхме мечове и държахме копия, бяха отмалели. По редиците пристигаха новини за ранените и убитите другари. Минак беше мъртъв, друг беше ранен, трети умираше. Мъжете превръзваха раните на съседите си, после си даваха клетва да се защитават взаимно до смърт. Аз се опитах да намаля смазващата тежест на ризницата, която бе протрила до кръв раменете ми.
Сега врагът беше предпазлив. Уморените мъже срещу нас вече бяха изпитали силата на нашите мечове и се бяха научили да се страхуват от нас, но въпреки това отново атакуваха. Този път нашият център беше нападнат от кралската гвардия на Гундлеус. Ние посрещнахме силурците при кървавия куп от мъртви и умиращи, останал от предишната атака. Този хребет от кървави тела ни спаси, защото вражите копиеносци не можеха да се катерят по труповете и в същото време да се пазят с щитовете. Ние чупехме глезените им, режехме краката им, после мушкахме падналите с копията си и кървавият куп ставаше все по-висок и по- висок. Черни гарвани се виеха над брода, разперили рошави криле на фона на сивото небе. Видях Лайгесак, изменника, който беше предал Норуена на меча на Гундлеус, и се опитах да си пробия път до него, но битката го отнесе далеч от Хюелбейн. После врагът отново се оттегли и аз дрезгаво заповядах на двама- трима от моите хора да донесат мехове с вода от реката. Всички бяхме жадни, защото бяхме пролели много пот, която се смесваше с кръвта. Аз имах една драскотина на дясната ръка и нищо друго. Бил съм в смъртна яма и все си мисля, че това ми носи щастие в битките.
Горфидид започна да нарежда нови отреди на предната линия. Някои носеха орелът на Кунеглас, други лисицата на Гундлеус, малцина имаха свои собствени емблеми. Тогава прозвучаха радостни възгласи зад мен и аз се обърнах. Очаквах да видя хората на Тюдрик в техните римски униформи, но видях само Галахад, който яздеше плувнал в пяна кон. Той спря зад нашата стена и едва не падна от седлото — толкова бързаше да се присъедини към нас.
— Мислех, че съм закъснял — каза той.
— Те идват ли? — попитах аз.
Той не отговори веднага и аз разбрах, че са ни изоставили още преди Галахад да си отвори устата.
— Не — каза той накрая.
Аз изругах и погледнах отново към врага. Бяхме оцелели при последната атака само с помощта на Боговете и само Боговете знаеха колко още можехме да издържим.
— Никой ли не идва? — попитах аз мрачно.
— Неколцина — тихо съобщи Галахад лошата новина. — Тюдрик смята, че ние сме обречени, Агрикола казва, че трябва да ни помогнат, но Мюриг казва, че трябва да ни оставят да измрем. Всички спорят, но Тюдрик заяви, че който иска да мре в долината Лъг, е свободен да ме последва. Може би неколцина все пак ще дойдат.
Помолих се наистина да е така, защото на западния хълм вече се появиха опълченците на Горфидид, но засега никой от тях не се беше осмелил да премине през преградата от духове, издигната от Нимю. Помислих, че ще можем да издържим още два часа, наистина Артър щеше да дойде, но въпреки това бяхме обречени.
— Няма никаква следа от ирландските Черни щитове, нали? — попитах аз Галахад.
— Не, слава Богу — каза той и това беше една от малкото благословии през този ден, въпреки че половин час след пристигането на Галахад наистина дойдоха някакви подкрепления. Седем мъже идваха от юг към нашата изморена войска, седем мъже с ризници, копия, щитове и мечове, а знакът на техните щитове беше соколът на Кърнау, нашия враг. Но тези мъже не бяха врагове. Те бяха шестима, покрити с белези, яки бойци, водени от престолонаследника принц Тристан.
След като премина вълнението, с което бяха посрещнати, Тристан простичко обясни присъствието си тук.
— Някога Артър се би за мен и аз отдавна исках да върна своя дълг.
— С цената на своя живот? — попита мрачно Сеграмор.
— И той рискува своя на времето — отвърна Тристан. Помнех го като висок красив мъж и той все още беше такъв, но годините бяха придали на лицето му предпазлив и изморен вид, сякаш Тристан беше изстрадал множество разочарования. — Баща ми — добави той със съжаление, — може никога да не ми
